Димо бе навел глава. Размислите му не бяха весели, но той ги изказа на глас:

– Днес повечето от нас имат жалко плитки представи за Бог.

– Защо мислиш така? – попита Ганчо.

– Уж християни, а смятат Бог за наш страхотен приятел, който трябва да имаме за всеки случай.

– Може би имаш право, – почеса се по главата Ганчо. – Скоро чух такова изказване: „Ами ако Бог беше просто мърляч като нас?“

– Това е слаб опит на едно човешко същество да направи Бог значим, – възмути се Димо. – Ето пуританите са имали солидно библейско разбиране за Бога. Знаеш ли защо е важно да възстановим това уважително схващане за Господа?

Ганчо само повдигна рамене и очакваше да чуе отговора.

– Плиткият възглед за Бог води до повърхностен живот. Ако поевтиниш Бог, ще поевтинее и самият ти живот. Отнасяй се повърхностно към Бог и ще станеш повърхностен, но ако Го уважаваш, корените на твоя духовен живот ще станат по-дълбоки.

– Да, – съгласи се Ганчо, – Бог е свят. Възвишен. Той е единственият мъдър Бог, Създателят, суверенният Господ. Той е Учителят. Той ми казва какво да правя и аз нямам друг безопасен вариант, освен да го направя. Не предлага алтернатива, нито многоброен избор. Имаме само една инструкция и тя е да вършим Неговата воля.

– Но не днес. Сега Той е нашият разбиращ приятел, Който винаги е на разположение, – иронизираше Димо.

Последва кратка пауза, след която настървено продължи:

– Не, Господ е нашият Бог. Той не се прекланя пред забързаното ни темпо, а мълчаливо чака да изпълним изискванията Му. И след като се забавим достатъчно, за да Го срещнем, Той добавя невероятна духовна дълбочина към нашия иначе плитък живот.

Петко вървеше по билото на планината. Пред него се разкриваха чудни гледки.

Той виждаше малките къщички в долината потънали в зеленина, а на отсрещната ливада пасяха крави.

Внезапно една мисъл отекна в ума му:

– Наслади ми се. Изпитай доволство от Моето творение. Нека пътуването ти в живота бъде радост.

Петко се замисли.

– Какво означава да се наслаждавам, да изпитвам доволство? – попита той.

– Да възприемаш с удоволствие и удовлетворение това, което имаш или преживяваш, – бе отговорът.

Усмивка заля лицето на Петко, а сърцето му затуптя радостно.

– Каква грандиозна идея, – възкликна той, – да изпитвам удоволствие и удовлетворение в присъствието на моя Спасител и Господ.

Разперил широко ръце Петко шепнеше:

– Докато размишлявам върху творението Ти, аз се наслаждавам в Твоето присъствие. Така изпитвайки доволство и удовлетворение в живота си, имам ясна цел.

Петко плесна с ръце и извика:

– Храната, напитките и работата донасят временно удовлетворение. Те не са предназначени, да бъдат фокусът на живота ми. Истинския живот е да се наслаждавам на моя Създател и Неговото творение, докато почивам във волята Му.

Гласът на Петко се извиси:

– Господи, знам, че най-доброто предстои.

Нека богатите в този свят не се гордеят и доверяват на парите си. Те не са надеждни.

Доверете се на Бога, Който изобилно ни дава всичко, от което се нуждаем.

Те бяха приятелки, но относно някои въпроси сериозно се разминаваха мненията им. Така стана и днес, когато се събраха и разговаряха.

Вероника погледна присмехулно Радка и каза:

– Божието Слово не е магическа пръчица.

– Да, но То има сила, която си прилага от Светия Дух и променя ума, емоциите и волята ти, – възрази Радка.

Вероника се почеса по носа и добави:

– Като каза воля се сещам … Имаш ли воля да останеш известно време на диета? А как се преборваш с лош навик? Да не говорим за дисциплинирането. За всичко това ти е необходим характер.

– Виж, – усмихна се Радка, – докато не почнах, не само да чета, но и да изучавам Божието Слово всеки ден, не можех да си наложа волята, за да ставам рано сутрин за молитва.

– Ах, – плесна с ръце Вероника, – това е твоята „победа над одеялото и топлото легло“.

– Чрез Словото Си Бог ми даде воля и сега мога да правя това, което преди се насилвах, но не ставаше, – уточни Радка.

– И защо трябва да ограничавам живота си с така нареченото Божие Слово? – присви присмехулно очи Вероника.

– Имала ли си понякога чувство, че нещо ти липсва и има нещо повече от това, което живееш? – попита Радка. – Просто не реализираш потенциала си.

– И за това ми е нужно Божието Слово? – повдигна вежди Вероника.

– Да! – възкликна Радка. – Отвори сърцето си и ума си за Божието слово и поискай То да ти даде допълнението в живота, от което наистина се нуждаеш.

– Е, щом казваш, – въздъхна дълбоко Вероника. – Може пък да опитам.

– Няма да съжаляваш, – насърчи я Радка.

Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Не беше нужно много за да се забележи болката и тъгата в очите на Кирил. Той бе жестоко отхвърлен от съучениците си днес.

Дядо му добре знаеше какво бе станало с Кирил, достатъчно бе само да го погледне. Това не се случваше за първи път с внука му.

– Кириле, – нежно каза старият човек, – от време на време ще ни ритат и изхвърлят, но това не означава, че Бог ни е изоставил или че сме извън Неговата воля.

Кирил сбърчи носи и каза:

– Какво знаеш ти?

– Разбери, – кротко продължи дядо му, – това е част от процеса на смирение, който Бог използва, за да ни оформи по подобие на Своя Син.

– Нищо лошо не съм им направил, даже им помагам, защо … – Кирил едва удържа сълзите си.

– Ти обичаш футбола нали? – попита го дядо му.

– Аха, – смънка Кирил.

– Представи си двама играчи успяват да пробият защитата и единият с топката се устремява към вратата. Ритва я силно с крак и тя попада в мрежата. След всичко това играчът благодари ли на топката? Ако тя имаше някакви чувства и можеше да говори, как ли би реагирала?

Кирил се оживи. Ококори очи и се засмя, а дядо добави:

– Тя е свършила добра работа. Остава си напомпана. Овациите получава само играча. Топката едва ли се е почувствала отхвърлена. Тя е направила това, което е трябвало.

Кирил само въздъхна.

– Можем вярно да вършим работата си, да помагаме, да служим и да даваме на другите, – старецът потупа внука си по рамото, – но се случва да бъдем отхвърлени и пренебрегнати. Не оставай неподготвени в такива ситуации!