Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Елена седеше на стола и мечтаеше. Тя не искаше да се отнася към децата си така, както родителите ѝ бяха постъпвали към нея. Искаше да има син и да го възпита по свой си начин.

Представи си го пораснал, вперил любопитно очи в нея.

– Миличък, ти не си длъжен да ставаш инженер, нито юрист. Това не е важно. Ако искаш да станеш патолог, добре или футболен коментатор, защо не? А може би клоун в някой търговски център? Какво пък, това е отличен избор.

Минаха години и синът на Елена вече бе пораснал и възмъжал. Той е изпотен, плешив клоун с ивици от грим на лицето. Застана пред майка си и каза:

– Мамо, аз съм клоун в търговския център. Ти такъв живот ли искаше за мен? Какво си си мислила, когато ми говореше, че висшето образование не е толкова важно? Какво си искала да постигнеш, когато вместо да уча математика, ме пускаше да играя с момчетата на двора?

– Следвах желанията ти, не исках да те насилвам, – започна да се оправдава Елена. – Ти не обичаше математиката, а искаше да играеш с другите деца.

– Но аз бях дете и не знаех до какво ще доведе това, – погледна  я строго синът ѝ. – Ти ми провали живота – и размаза с ръкава си грима по-лицето.

– Така, – Елена погледна внимателно сина си и продължи, – в света има два типа хора: едни от тях живеят, а други вечно търсят кой им е виновен. Разбираш ли това?

Елена се отказа от този вариант и си представи друга картина. Този път тя започна с наставленията си още от самото начало:
– Не бъди глупак, синко, мисли за бъдещето си. Учи математика, ако не искаш да бъдеш обикновен оператор в някоя централа.

Елена отново си представи сина си пораснал, брадат програмист със сенки под очите.

– Мамо, аз съм програмист в „Google“. Интензивно работя по 12 часа на ден. Нямам семейство. Нима си смятала, че хубавата работа ще ме направи щастлив? Какво си искала за мен, когато ме караше да уча математика?

– Исках да получиш добро образование, – каза Елена. – желаех да имаш повече възможности за избор на работа.

– Не ми пука за тези възможности, щом съм нещастен. Гледам клоуните в търговския център и им завиждам. Те изглеждат толкова щастливи. Можех да бъда като тях, но ти …. все повтаряше учи математика, та учи.

Елена смръщи вежди и отново се отказа от тази си фантазия и си представа по друг начин ситуацията.

Тя отново видя сина си малък и му каза:
– Едва ли ще мога да ти дам добър съвет. Аз съм ти майка и ще те обичам винаги. По-добре иди при баща си за съвет, не искам да бъда крайна.

Синът ѝ отново е на тридесет години. Леко понапълнял режисьор с лека меланхолия в очите.

– Мамо, вече съм на тридесет години и през всичките тези години исках да спечеля твоето внимание. Объркан съм. Всичко бих дал, за да разбера какво мислиш за мен. Със своето мълчание, с това, че страниш от мен, ми съсипа живота.

– В света има два вида хора, едни живеят, а други чакат, – каза Елена. – Нима не си разбрал до сега това?

И това не удовлетвори Елена. Тя искаше да бъде идеалната майка, а какво се получи?

Често критикували Жак Рамо:

– Вие създавате такава прекрасна музика за своите опери, но защо не отделяте достатъчно внимание на либретото.

В повечето случаи той наемал посредствени хора, без всякакъв талант да му пишат либретата, за това и текста на оперите му бил безобразен.

– Заслужавали да се говори за такава дреболия? – усмихвал се Рамо. – Лошо либрето, та нима то има някакво значение в операта? Дайте ми какво да е, дори и официален протокол, и аз от него ще направя опера.

Когато има пауза, музиката не се чува, но в паузата се раждат нови звуци.

В мелодиите на нашия живот често музиката е прекъсната от „пауза“. И ние неразумно предполагаме, че мотивът на Бог е завършен.

Понякога Бог насила спира работата ни, като ни изпраща болести, провали на планове, усещане за напразни усилия и създава неочаквана пауза в химна на живота ни.

Тогава ние започваме да тъгуваме, че нашите гласове са принудени да замлъкнат и нашата партия неволно отсъства от универсалния припев, който се възнася към Твореца.

Как се отнася истинският музикант към „паузите“?

Обърнете внимание, той продължава да поддържа ритъма и вярно подхваща следващата нота все едно, че в мелодията няма никакво нарушение.

Точно с определен план Бог пише нотите на нашия живот. Ние само трябва да научим мелодията, без да се смущаваме от „паузите“.

Не бива да ги пренебрегваме, да ги губим от погледа си, за да не се измени мелодията и да се наруши ритъма.

Ако ние не сваляме очи от Бога, Той Сам ще следи за ритъма. Взирайки се в него, звънко ще подхванем следващата нота.

Ако обезсърчени си казваме: „Няма музика в паузата“, ние забравяме, че именно в паузата се ражда музиката.

Създаването на музика понякога е бавен и болезнен процес в живота ни. Но с какво дълготърпение ни обучава Бог! Колко дълго Той чака, за да усвоим поредния урок и добре да го научим.

Холандското студио Studio Smack по поръчка на MOTI и Dropstuff е създало рекламно видео за световно известна марка, която може да се изпраща в сънищата на потребителите.

Ние виждаме реклами всеки ден и навсякъде. Те са станали част от нашия живот.

Въпреки, че доста хора се опитват да ги игнорират, рекламодателите продължават да намират начини, за да привличат вниманието на потребителите.

Те са в състояние да се доберат до нас, когато спим. До сега сънят е оставал единственото място, където няма реклами.

Какво ще стане, когато рекламодателите проникнат в съня ни?

Съдейки по последните изследвания в областта на биохимията на мозъка, това е напълно възможно в най-близко бъдеще.

Проучванията, които са послужили като вдъхновение за това рекламно видео, са направени от японски учени. Те се свеждат до това, да фиксират изображение в мозъка въз основа на измерванията на мозъчната активност.