Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Докато майка им се приготвяше за работа Сара и Лили се чумереха и нещо си шепнеха. Накрая Сара каза:

– Мамо, защо все трябва да работиш?

– Това означава храна, дрехи, кънки, … и всичко,  което пожелаете, – отговори майка им.

– Не можем ли днес да отидем на разходка в парка или на кино? – обади се Лили.

– Не, милички, – каза майката, – имам среща с клиент.

– Мамо, а кога ние ще ти станем клиенти? – попита Сара.

Майка им замълча. Тя бе изпълнена с напрежение и чувство за вина. Малко след това каза:

– Имате пет минути да се приготвите, иначе тръгвам сама.

Момичетата с възклицания хукнаха към стаята си. Майка им се обади по телефона и отмени срещата.

Децата имат нужда от повече внимание. Те се чувстват пренебрегнати, ако родителите им постоянно са заети.

Родители, престанете толкова много да работите, парите, които изкарвате, няма да задоволят нуждата от любов, която търсят децата ви!

За това могат да помислят сериозно обичащите физиката, ако не са го знае ли отпреди.

Човек ако обръща внимание на малките неща край себе си, би стигнал до интересни изводи.

Ако машинист на тежък товарен влак се опитва рязко да тръгне напред, то влакът изобщо може и да не тръгне.

Ето и обяснението на това явление.

Това става защото сумарната сила на триене в покой, действаща върху колелетата на вагоните от страна на релсите, превишава силата на приплъзване на водещите колела на локомотива.

Често машинистът трябва първоначално да даде назад, за да облекчи напрежението в механизмите за съединяване на вагоните и едва тогава задвижва влака напред, придвижвайки вагоните един след друг.

Разговарях с няколко младежи и те ме попитаха:

– На какво разчитат хората, който не вярват в Бога?

– Ами тези, които казват, че всички религии са равни и Бог е един за всички?

Тези хора според мен само оригиналничат пред Бога. Те смятат, че ще „заблудят и примамят“ Бог с „красотата на душата си“.

По този начин те се противопоставят на околните, позират и си мислят, че Бог по такъв начин ще им обърне внимание.

Това е хитра пресметливост, но тя води до смърт.

За съжаление, тези „остроумни“ хора ще узнаят резултата от своето лукавство много късно, отвъд прага на смъртта.

Страшно е да си представим, как те биха искали да се върнат. Тъгуват за пропиляното време, но връщане назад няма.

Сега е времето. Потърси искрено Бога, Той те чака.

Людмил вървеше напред и си проправяше път сред тълпата. Изведнъж някой извика. До стената на гарата стоеше девойка и плачеше.

Приближиха се две състрадателни жени и се опитаха да я утешат. Пътници натоварени с куфари и чанти се спряха любопитни, извиха глави, за да разберат какво става.

Людмил решително се обърна, извини се на някой, когото неволно блъсна и бързо стигна до девойката, която държеше куфар и раница в ръцете си.

– Какво  стана? Защо плачеш? – попита я Людмил.

– Тук дойдох да се явя на изпит, а сега се прибирам в къщи, но на гарата някой ми открадна портмонето с билета и всичките ми пари, – хлипайки обясни момичето.

Людмил се обърна към събралите се. Свали шапката си, сложи в нея няколко банкноти и каза:

– Граждани, нека да помогнем на това момиче!

Селянка бръкна в пазвата си, развърза кърпичката си, извади няколко монети от нея и ги пусна в шапката. Мъже вадеха от джобовете си и кой монети, кой банкноти, всеки слагаше според възможностите си. Шапката бързо се напълни.

Момичето гледаше изненадано хората и вече не плачеше. Тя се много стесняваше. Никой до сега не бе ѝ обръщал такова внимание.

И този непознат мъж, който се бе заел още от началото да ѝ помага, когато тя бе отчаяна и безпомощна. Сама там на гарата, тя не знаеше какво да прави. Към кого да се обърне, като никой не познаваше?

Девойката започна да вика:

– Достатъчно, вече има пари, за да си платя билета.

Людмил се усмихна:

– Още малко. Нали по пътя трябва нещо да хапнеш.

След това той ѝ даде събраните пари. Взе раницата на рамото си, вдигна куфара и ѝ каза:

– Трябва да тичаме. Влакът скоро ще тръгне.