Този ден бе много важен за Милка и Янко. Те имаха сериозен проблем и бяха решили да намерят отговора му в магазина за детски играчки.

В техния град имаше много места където се продаваха игри и всякакви неща, с които децата да се занимават в свободното си време, но двамата двамата избраха най-големият магазин специализиран само за детски играчки, който се намираше близо до центъра на града.

Когато влязоха в огромната триетажна сграда те дълго разглеждаха разноцветните играчки, които стояха подредени по рафтовете, висяха от тавана или бяха разхвърляни в безпорядък на поставки, пейки или върху специални килимчета за това.

Какво ли нямаше в този магазин?! Кукли, които плачеха и се смееха, миниатюрни кухни, където можеше да се приготви миниатюрна пица, разположени в малки къщички……

Милка и Янко дълго обикаляха, повдигаха една или друга играчка, като се питаха:

– Какво ще кажеш за това?

Но после и двамата стигаха до заключението, че не е подходящо и няма да може да изпълни тяхната цел.

Накрая приближиха до една от продавачките, красива млада жена с приветлива усмивка, готова да помогне на всеки в избора му на играчки.

– Не знам от къде да започна и как да ви обясня, – започна малко нерешително Милка. – Ние имаме малко момиченце, но през деня не сме в къщи, а често се случва да отсъстваме и вечер.

– Нашата малка дъщеря изобщо не се усмихва, – добави Янко.

– Нашето желание е да ѝ купим някаква играчка, за да я направим щастлива, – обади се отново Милка.- Бихме искали нещо да я забавлява и развеселява, когато не сме у дома.

Продавачката изгледа внимателно младото семейство, усмихна се и каза с болка, и тъга:

– За съжаление родители не продаваме.

След като сте решили да имате дете, вие поемате сериозна отговорност спрямо него. То се ражда и става част от семейството ви. Детето очаква не само да се задоволяват основните му нужди от храна, дрехи и играчки, то очаква вашето внимание и любов.

Денят бе слънчев за разлика от предхождащите го, изпълнени с дъжд. Хората бяха изпълнили църквата в малкото провинциално градче. Основната причина не бе желанието им за среща с Господа, а това, че на това място бе пристигнал известен евангелизатор.

Повечето от присъстващите бяха християни. Малцина бяха полюбопитствували и дойдоха в църквата, повлияни от поканата на мисионера, разлепена на много места из града.

Когато приключи с изказването си евангелизаторът призова:

– Ако някой от вас до сега не е предал сърцето и живота си на Исус, нека излезе отпред, да се помолим за него.

Тълпата от хора любопитно започна да се оглежда наоколо, дали случайно не е попаднал някой такъв на това място.

Мина доста време, докато един младеж едва си проби път от задните редици, за да стигне мисионерът.

– Но това е само едно циганче, – прошепна  някой с отвращение, когато решилият да предаде живота си в ръцете на Господа премина край него.

– Неговите родители са неграмотни, а вероятно и той сам не може да чете и пише, – отзова се друг.

Но Сали смело вървеше напред и не обръщаше внимание на тези гласове. Той бе разбрал, че Бог има цел за живота му и Го призовава, да Го последва.

След молитвата Сали получи Библия, Която притисна до гърдите си и си обеща:

– Непременно ще се науча да чета, за да науча какво пише в нея.

Мисионерът бе дочул хапливите забележки относно произхода на младежа, за това с болка каза:

– Пътят към Исус не идва от университетите и компетентните във всяко отношение хора, а от хълма наречен Голгота. Петър беше прост рибар, който не бе обучен в религиозните равински школи, но когато Исус му предложи: „Следвай ме!“, той не се поколеба и го направи.

Противно на очакванията Сали стана ревностен последовател на Исус. Бог мощно го използва и той занесе Благата вест на други народи.

Чрез Исус Христос всички хора, независимо от тяхното образование, възпитание, пол или етническа принадлежност, могат да бъдат част от семейството на Бога и да бъдат използвани от Него.

Времето беше задушно и горещо. Едва се дишаше. Молитвата на занимаващите се със земеделие  бе: „Боже, предпази ни от градушка, буря и проливни дъждове. Не позволявай да се похаби трудът на ръцете ни!“

Елена седеше на верандата на малката си вила и пишеше. Тя бързаше. Издателят бе я предупредил, че утре е последния срок, в който трябва да предаде книгата си.

Изведнъж се появи Мърчо и започна да се гали о нея, но Елена нямаше време. Минутите се превръщаха в секунди, часовете в минути и денят се изнизваше неусетно.

Котаракът премина веднъж през клавиатурата и разстрой не само писането на Елена, но разбърка и и изтри мислите ѝ.

– Мърчо, не сега! – скара му се Елена. – Бързам, нямам време!

Но котаракът не обърна внимание на мърморенето на стопанката си и отново пресече клавиатурата.

– Казах долу! – извика Елена и перна животното.

Мърчо недоволно се приземи, след което отново скочи на масата и легна на клавиатурата. На Елена ѝ стана мъчно за котето. То не искаше много, само малко внимание. Някой да го погали по гърба и да го почеше между ушите.

Елена се усмихна на любимеца си и се замисли.

– Така и Бог се стреми по различен начин да привлече вниманието ни, – каза си тя. – А колко пъти ми се е случвало да не го разбирам?! В живота ни стават толкова много неща, които ни карат да паднем на колене, а Бог търпеливо ни чака. Той не нахалства като Мърчо, а чака да бъде поканен.

Елена наведе глава, очите ѝ се напълниха със сълзи и тя тихо започна:

– Боже, бъди част от деня ми днес. Притискащото ме време, ме накара да забравя за Теб и твоя любящ и милостив път. Прости ми и ми помогни да гледам първо към Теб, за да не ме чакаш толкова дълго да Те потърся.

Бог винаги е с нас и ни чака!

Вечерта бе изненадващо тиха. Не се чуваха гуляйджийските разправии на младежи, нито музика пусната високо, на която танцуваха и общуваха млади хора от долния етаж.

Луната и звездите бяха потънали в нощта. Пълният мрак се дължеше на нахалните облаци, които бяха паркирали големите си туловища точно над нас.

Катя и Венци решиха тази нощ да се поразходят и да вечерят в ресторанта накрая на градския парк. Вечерта приканваше към интимност и споделяне.

Двамата в последно време много рядко оставаха насаме и такива мигове, като този, за тях бяха празник.

Делата, задълженията, умората, болестите и всичко останало от забързаното ежедневие, крадяха от времето, когато можеха да бъдат заедно и да разговарят.

Най-накрая стигнаха и до ресторанта, където се настаниха на една маса. Вътре в заведението хората се брояха на пръсти.

Вниманието на Катя бе привлечено от младото момче, което наливаше чашите. Младежът много внимателно и съсредоточено вършеше своята работа.

– Как се справяте? – попита го тя.

– Всеки ден, когато работя върша добро, – отговори младият мъж.

Катя бе изненадана от думите му.

– Друг на негово място, – обърна се тя към Венци, – би казал: „Ще бъда по-добре, когато се прибера у дома след работа“.

– Забележи, – Венци погледна към младежа, – той се радва, че има работа и физически е здрав, за да я върши.

– Това е различен начин за възприемане на живота, – отбеляза Катя.

– Вместо да се суети, пъшка, дори всичко да му се струва досадно и скучно, защото е прекалено повтарящо се без емоции или някакво предизвикателство, – вдигна показалеца си нагоре Венци, – той се радва, че може да извършва такава работа.

– Трябва да умеем да се радваме на това, което правим, – подчерта Катя.

– Ако не можем да направим нещо и друг върши това вместо нас, – подзе темата Венци, – трябва да се радваме и за това.

– Имаме нужда от промяна в мисленето си, – наблегна Катя.

– Започваме от днес, – плесна ентусиазирано с ръце Венци. – Стига сме се оплаквали, нека се веселим и пеем!

Празник е. Хората по различен начин се отнасят към него. Едни се радват, че на този ден почиват, но малцина се замислят какво точно празнуват.

Денят е 24 май – ден на славянската писменост.

Десислава и Младена се разхождаха сред оживените маси изпълнили главната улица и градския парка. Момичетата разговаряха и разсъждаваха върху сериозна тема.

– Днес, в свят на информационни технологии и комуникации, какво е мястото на това дребно нещо, което приемаме като даденост, наречено писменост? – попита Десислава.

– Представи си свят от неграмотни хора, – засмя се Младена. – Такива се срещат и днес в нашия 21 век, но имам предвид друго. Говоря за онези умни хора, които знаят и могат много, но нямат писменост. Какво биха правили? Как ще оставят знанията си на следващото поколение?

– Е, имало е и така наречената племенна или родова памет, която се е предавала от уста на уста, – вметна Десислава.

– Но колко приказки, разкази и постижения на човешкия ум са забравени и не могат да бъдат възстановени, защото не са били записани, – подчерта дебело Младена.

– Древните шумери са създали пиктограмите, което може да се смята като начало на човешката култура, – изтъкна Десислава. – Само че използването на тези означение е било много трудно за повечето и хората започнали да използват символи. Така се се появила гръцката и латинската, да не говорим за Финикийската азбука и Египетска йероглифи, които не се използват вече.

– Забележи, – вдигна показалеца си нагоре Младена, – гръцката и латинската писмености са станали основни в Европа. Така се сложило началото, да се записва всичко, което знаели и откривали.

– Но дошло време, когато се появило християнството, – продължи с разсъжденията си по-нататък Десислава. – И освен латинската и гръцката писменост се наложила и еврейската. Така се появила триезичната догма.

– Да, но в света не съществува само един народ, а и всички тези националности не говорят един и същи език, – не остана назад Младена.

– Кирил правилно е осъзнал, че за да разбират християнството славянските народи, между които били изпратени, за да бъдат прибавени към Христовото тяло, – наблегна Десислава, – тези множества от хора е трябвало да разбират Богослужебните книги и охотно да участват в литургиите провеждани в църквите.

– Лично аз мисля, – заяви Младена, – че писмеността е най-голямото човешко постижение.

– Без него днес, – заключи Десислава,  – нямаше да има книги, от които да се учим; коли, с които да се придвижваме; компютри, без които днес трудно караме в нашият 21 век, век на информационните комуникации.