Марк се бе вглъбил в мислите си. Той седеше на задната градверанда на дома си и пиеше кафе.

Външно изглеждаше съвсем спокоен. От време на време кимаше с глава и добавяше нещо от рода на:

– След като флотата на Антоний беше изгубена, армията му го изостави. …. Град Никополис беше основан в чест на победата…..

– Знаех, че има нещо, което трябваше да правя, но изгубих представа за времето. Тъкмо обмислях битката при Акциум, където Октавиан успя да консолидира властта си, като сложи край на дългото си съперничество с Марк Антоний. …. Трябваше да взема децата от училище … Уф! мразя да ми се случват такива неща.

Разсеяното състояние на Марк бе разбираемо за група мъже експерти, които се съгласиха, че е съвсем естествено да се изгубиш в мислите си, докато обмисляш как различно може да се е развила историята, ако Октавиан – единственият наследник на Юлий Цезар – не бе надделял във важната битка.

Забързаният Марк се метна в колата си и за последен път беше видян да скърца с гумите на колата си през опасен завой на път за училището на децата си.

Дали и други татковци бяха толкова разсеяни като него и не бяха прибрали още децата си от училище?

Тази сутрин Емил възкликна:

– Ако Бог беше достатъчно малък, можехме да го разберем.

Майка му се засмя:

– Да, но тогава нямаше да бъде толкова голям, че да ни спаси.

– И все пак Библията е Божието откровение за Самият Него отправено към нас, – продължи възторжено Емил. – И това откриване е вярно …

Намеси се и баща му:

– Представи си, при раждането на времето, пространството и самият човек на фона на тъмната вселената и вечността, характерът на Бог блести с лъчистата си красота като пълна луна в безоблачно нощно небе.

– Така е, – съгласи се Емил.

– Когато четеш разказа за сътворението, какво ти прави впечатление относно Бога? – попита бащата.

– Колко е як, щом може да извика в съществуване това, което не съществуваше.

– Друго?

Емил се замисли.

– Може би Неговата върховна власт, – малко нерешително каза Емил. – Ето, Той Сам Се посъветва да създаде човек по Свой образ и подобие.

– А не усещаш ли Неговата неизследима доброта, която беше разкрита, когато създаде Адам, първия човек? – попита бащата.

– Да и това разбира се, – поклати глава в съгласие Емил.

– Когато четеш Писанието всеки ден ще откриваш по нещо нова за Господа, – бащата потупа сина си по рамото. – Това няма ли да те насърчи да Го хвалиш?

– О, да! Той е прекрасен! Чудесен … – Емил започна да подскача и затанцува из стаята.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.

Гошо коментираше в група от приятели:

– Ето Слави е добър музикант и може да приеме уменията си за даденост. Така може да се опре на минали постижения, без да полага максимални усилия.

– Да, но това може да доведе до небрежност, грешки и неизпипано изпълнение, – възрази Трифон.

– Всеки уважаван диригент може да признае опустошителните последици от това отношение, – подкрепи го Петко. – Той трябва да настоява за повече репетиции, особено за тези произведения, които оркестрантите познават много добре.

– Ясно е, че е негова отговорността да ги предпази от неангажирано изпълнение и минимални усилия при свиренето им, – усмихна се Валери.

– Той трябва да се старае да извлече максимума от своите музиканти и така се получават най-добрите изпълнения, – наблегна Жоро.

– За това най-добрите музиканти се упражняват непрекъснато, преглеждат и изучават парчета, които са свирили преди, подхождайки към всяко изпълнение, сякаш го свирят за първи път, – отбеляза Трифон.

– Този модел можем да въведем и в нашия духовен живот, – каза Христо. – За да останем победители, трябва да останем „силни в Господа“ и да облечем „пълното Божие въоръжение“.

– След като сме постигнали победа, лесно можем да се отпуснем и да станем уязвими, – допълни Максим.

– Какво, какво? – попита недоразбрал Гошо.

– Това означава да бъдем подготвени всеки ден, като се моли, изучаваме Библията, за да бъдем оборудван с „меча на Духа, който е Божието слово”. Нужно е ежедневно да търсим силата и помазанието на Духа и да упражняваме властта, която Бог ни е дал, – поясни Христо.

А Максим добави:

– Нека бъдем нащрек. Да стоим готови всекидневно, за да не бъдем слаби и безпомощни в трудни времена.

Това бе доста отдалечено село и най-лошото бе, че до него се достига по път осеян с дупки.

Хората от там настоятелно умоляваха властите:

– Ремонтирайте единствения път до селото ни.

И молбите им скоро бяха чути.

Изпълнителите на ремонта се хвалеха:

– Използвали сме най-новите немски технологии.

Но радостта на селяните, че се появи гладък асфалт вместо осеяния с дупки път, не трая дълго.

Те скоро откриха лъжата на тези, които бяха извършили ремонта.

Върху дупките бе сложено платно като килим, а отгоре му бе поставен тънък слой асфалт.

За хората от селото не беше трудно да вдигнат това така наречено „асфалтово“ пътно платно с голи ръце.

Измамени, те поискаха наказание на всички виновни за фалшификацията и настояха за нов ремонт.

Явно е, че асфалтовият им килим няма да издържи дълго.