Деница и Захари бяха на почивка. Разхождаха се по плажа, когато погледите им привлече голямо пространство от пясък оградено с импровизирана ограда.

– Какво е това? – попита Захари.

Приближи ги млад мъж, който им обясни:

– С екип от доброволци цяло денонощие насочихме усилията си, да запазим яйцата във всяко гнездо на морската костенурка. След като малките се излюпят, присъствието на животни и хора, намалява шансовете им да оцелеят.

– О, това е чудесна инициатива, – възкликна Деница.

Мъжът поклати тъжно глава и добави:

– Дори при всичките наши усилия, учените са изчислили, че само едно на пет хиляди излюпени малки достига зряла възраст.

– Каква мрачна перспектива, – сбърчи нос Захари.

– Тези цифри не ни обезсърчават, – продължи оживено мъжът. – Ние служим безкористно на новоизлюпените. Това задълбочава желанието ни да защитаваме още по-ревностно морските костенурки.

Когато Деница и Захари минаха покрай една сергия, той поиска да си купи медальон , на който бе изобразена морска костенурка.

– За какво ти е това? – попита Деница. – Нима и ти се запали по идеята да защитаваш тези създания?

– Не, – поклати глава Захари. – Тя ще ми напомня за възложената ми от Бога отговорност да се грижа за създанията, сътворени от Него.

Когато Бог е създал света, Той е осигурил среда, в която всяко създание може да живее и да се развива.

Бог е възнамерявал ние хората да „владеем над рибите в морето и птиците в небето, над добитъка и всички диви животни и над всички твари, които се движат по земята“.

Той ни помага да Му служим като отговорни настойници, които използват дадената ни от Него власт, за да се грижат за огромното Му творение.

Градът се бе превърнал в безрадостна място. Военните го бяха смачкали. Имаше и кой да им помага за това.

Магда вървеше припряно, а след нея припкаше Доротея. Тя едва я догонваше.

– От хора, които най-малко очаквах …. превърнаха се в зверове, – тихо нареждаше Магда.

– В това няма нищо изненадващо, – задъхано отвърна Доротея. – Властта е най-заразната болест на света.

Магда ускори крачка като жестикулираше нервно:

– Видя ли моя нехранимайко? …. За това се разведох с него. Когато се оженихме бе кротък като агънце, а откакто облече униформата се превърна в ръмжащо чудовище.

– Какво направи с доктор Василев, дето го излекува миналата година? – попита Доротея.

Марта си спомни с болка за случилото се и продължи да наслагва тъмни краски върху образа на бившия си съпруг.

– Накара го да мете улиците – тъжно въздъхна Марта. – Какво безочие и нахалство, а за благодарност да не говорим.

– И за какво беше всичко това? Кому бе нужно това издевателство? – продължи с въпросите си Доротея, посипвайки със сол отворената рана.

– Идеали, кауза, интереси …. – изсъска с досада Марта. – И за да се отърве човек от тях, искат такси, пари, много пари … Не се наситиха ей ….

– Властта е най-заразната болест в света, – глухо каза Доротея. – Няма лек за нея. Мачка и унищожава безпощадно.

Бе необичайно дъждовно. От време на време дъждът преминаваше в сняг, но не се задържаше на земята. Тя все още бе топла.

Асен настигна Добромир и както винаги реши му се подиграе. Той знаеше, че съученикът му е християнин.

– Наистина ли Емануил означава Бог с нас? – попита ехидно Асен.

– Да, – отговори Добромир.

– Виж какво е на земята, – описа кръг с ръката си Асен, – поквара, предателства, общо казано навсякъде цари зло.

– За това Исус, Божият Син, се роди като човек, а след това на кръста понесе греха на всички ни, – отбеляза Добромир.

Асен остана безмълвен.

– Бог държи на децата Си, – продължи Добромир. – Любовта Му не отнема свободата ни, а ни освобождава от страха.

– И защо Господ е нужно да прави това? – подигравателна усмивка цъфна върху лицето на Асен.

– Защото ни обича, – топло отвърна Добромир.

– Кои по-точно?

– Всички хора. Той ни призовава да се покаем, за да изгуби смъртта властта си над нас.

Очите на Добромир искряха, а Асен бе навел глава.

Приближаваше се голяма тълпа от хора. Милен следеше прииждащия поток и си каза:

– Това множество се нуждае от Господа.

Той започна да им говори, но хората не го слушаха. Те бяха натоварени със стотици юридически тежести.

– Жалко, – тъжно промълви Милен. – Те се занимават с политика и завземане на властите.

Той тъжно поклати глава:

– Не разбират ли, че те са по-важни от техните планове, дори от нуждата им от почивка?

Милен искаше да им разкаже за Божията любяща грижа и състрадание Му, защото това бе единственият отговор на най-дълбоките им нужди, но …..

Людете приличаха на стадо, което се нуждаеше от овчар, които да ги поведе, но те не Го търсеха там, където трябваше.

Милен плачеше за тези хора, понеже Бог му бе позволил да ги види така, както Той ги виждаше.

В животинското царство бе настъпила бъркотия. Никой не спазваше закона. Всеки си живееше, както си знаеше.

Всички се надвикваха, никой никого не слушаше.

На царя на животните, могъщия лъв придирчиво замрънкаха:

– Всяка причинена вреда на властта идва от ума.

Припълзя и торния бръмбар. Той бе вещ по не знам какви науки. Стигна до ухото на царя и му прошепна:

– Нека се инжектират всички с такова лекарство, че по-малко да мислят. Тогава по-лесно ще ги управлявате.

На лъвът това се понрави и той издаде закон:

– Всички да се инжектират.

А официалният вестник на животните веднага отбеляза:

– Така ще се избегнат всякакви заболявания на главата.

Дойде и магарето, но него не го инжектираха. Завайка се животното, а после със силен глас зарева:

– Защооо-оо… иа… иа? Нали и аз съм поданик на това царство ….

Около него всички се засмяха:

– Ти нямаш ум, следователно не се нуждаеш от инжекция.

И каква излезе тя? Който няма ум, не мисли. Той не е опасен.