Денят беше слънчев, топъл, но не горещ. Нищо не говореше за това, което щеше да се разиграе пред очите на живеещите в този комплекс.

Накъдето и да погледнеш се виждаха блокове и тук там малко зеленина. Бетонните великани изправяли снага, достигаха понякога до десетина двадесет етажа.

Сивото ежедневие смачкваше хората и не им даваше време да се усмихнат, да отпочинат от труда си през деня. Мисълта за безработицата и страха, че не могат да се плащат сметките, бе пленила повечето хора и не им даваше мира.

По улицата вървеше престарелия свещеник Николай. Изведнъж той чу викове и насочи погледа си на там.

На перваза на един от балконите бе стъпила възрастна жена. Явно бе решила да сложи край на живота си.

Някой се бе обадил веднага в полицията. Дойде и линейка, но медицинският персонал не знаеше какво да прави.

Протойерей Николай се качи до апартамента, където стояха полицаи готови да разбият вратата. Първата му мисъл бе:

„Господи, смили се, помогни ми, тази жена има нужда от Теб“.

Николай повика жената и започна кротко да ѝ говори:

– Вероятно ви гнети някаква мъка и болка. В днешно време всички малко или много имаме някакви проблеми. …. Чуйте ме , Бог ви обича, той ви е подкрепял и до сега в най-трудните моменти от живота ви. Върнете се и си спомнете, колко пъти, Бащинската Му ръка се е протягала към вас и ви е извеждала от поредния кошмар. Не погубвайте живота си напразно….. Имате навярно деца и внуци, вие все още сте им нужна. ….Ако седнете и размислите върху проблемите си, Бог ще ви даде изходен път….

От жената идваха вопли,а след това се чу ридание…

Изведнъж вратата се отвори и жената подаде ръка на свещеника.

– Благодаря ви Отче, – каза тя още хлипайки, – каква голяма глупост щях да сторя……

Жената заплака силно с глас. Събралите се хора въздъхнаха облекчено, а някои от тях се разплаках заедно с нея ….

Бог бе се намесил и ужасната кървава трагедия не се бе разиграла….

Старши лейтенант Николай Симеонов се връщаше от работа. Вечерта бе прохладна, но в по-късните часове се очакваше да стане студено.

Изведнъж той чу:

– Помощ! Помощ! – крещеше женски глас, в който се усещаше уплаха и напрежение.

Краката на Николай сами го понесоха към зова за помощ.

В една от близките къщи се бе взривила битовата газ и се бе разразил пожар. Огнените пламъци облизваха вече всички краища на дома.

Пред къщата стоеше безпомощно жена и отчаяно кършеше ръце. Когато видя притичалият Николай, протегна ръце към пламъците и изплака:

– Помогнете ми, там е синът ми!

След това жената се свлече на земята и се разрида.

Николай без много да мисли, се хвърли в огнената жар. Първата му работа бе да спре крана с газа.

В кухнята той видя момче на около шест години. То бе замаяно от взрива и седеше в полусъзнание на един стол.

Докато съседите извикаха линейка и пожарната, Николай изнесе детето и започна да гаси огъня.

Той още не знаеше, че спасявайки момчето е получил 70% изгаряния по тялото си.

Николай Симеонов бе самоотвержен мъж, готов да се притече на всеки на помощ.

Когато по-късно го попитаха:

– Какво си мислехте, когато се втурнахте в горящата къща?

Той скромно отговори:

– На мое място всеки би постъпил така, чувайки вик за помощ.

Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.

Един горд човек дълго лазил по високите планини. Там видял орел и го попитал:

– Кажи ми горда птицо, как летиш?

– Това е толкова просто. Оттласкам се от края на пропастта и летя, това е всичко. Няма никаква тайна. Така е летял моя баща и бащата на моя баща, и неговия баща ……

Орелът размахал криле и полетял. Човекът го последвал.

Дълго време след това над пропастта се чували викове …..

На площад Масена, за да могат зрителите да си отдъхнат, бяха пуснали Равел, звучеше Болеро. Старци танцуваха… Скоро щяха да пуснат и фойерверките.

Изведнъж се чуха тъпо звънтене и истерични писаци. Като че ли започваше война. Това бе ужасно. Чуваха се сирени, доброволци спираха колите си, за да дадат път на полицаите.

Всички бягаха. Мнозина плачеха.

– Какво става? – питаха хората, усещайки, че нещо не е наред.

– Камион се вряза в гъста тълпа от хора, – обясни някой уплашено и продължи да бяга.

На балкона на хотела стоеше 14 годишно момче. То гледаше с ужас как камион, който се носеше по улицата със скорост около 70 километра в час, съзнателно се вряза в тълпата и мачкаше хората. Това щеше дълго време да остане в съзнанието му и щеше да се явява като кошмар в сънищата му.

Всичко бе станало внезапно. Суматоха, отчаяни викове …. цялата картина бе жестока и зловеща. Хората тичаха, крещяха, стенеха и носеха на ръце децата си. Всеки бягаше, за да спаси живота си.

Хората се блъскаха, тичаха по улицата. Младеж се помоли на мъж, който стоеше на прага:

– Моля ви пуснете ни вътре.

Човекът се дръпна, след него влязоха още няколко души и треперейки чакаха да свърши всичко.

Виктор мислеше, че това е някаква шега, но след това видя камион да се движи на зигзаг към него. Той побегна с другите търсейки безопасно място.

Врати се отваряха и приютяваха, част от бягащите.

Това беше ужасно клане. Имаше тела навсякъде. Камионът мачкаше всичко по пътя си. Той караше криволичейки и хората не знаеха на къде ще отиде след това.

За камиона нямаше прегради, той сриваше стълбове и дървета.

Някой хора се бяха качили на вратата на камиона, опитвайки се да го спрат.

Накрая всичко свърши. Разчленени и обезобразени тела лежаха на улицата. Беше ужасно. Хората падаха и плачеха над телата.

Мъртвите изглеждаха много, покриха ги с по един бял чаршаф. Мъката и болката щяха да продължат много след това.

Ние не бива да живеем в свят като този. Необходимо е любовта и мирът да се установят между хората. Тогава няма да бъдем свидетели на такива кървави трагедии.