Вечерта на 21 декември главата на правителството на Великобритания Тереза Мей е поздравила евреите по случай предстоящия празник Ханука.

Ето текста на поздравлението:

„В час, когато ние се противопоставяме против вълната  на антисемитизъм и омраза, която подхранва тероризма в Европа, свободата и същността на смисъла на Ханука е по-актуална от всякога.

Подобно на Макавеите, които са се борили срещу опитите да се подтиснат и унижат евреите, и да се съхрани вярата им, така и ние трябва да защитим нашите ценности. Аз ще направя всичко по силите ми, за да се гарантира безопасността на гражданите.

През следващите дни ние гордо ще отпразнува изключителен принос на еврейската общност в развитието на нашата страна. Повтарям това, което вече беше казано преди:“ Великобритания няма да бъде Великобритания без своите евреи“.

Беше едва шест вечерта. Григор се връщаше от магазина, където бе купил хляб.

Срещу него изтича момче, то бе много изплашено. Не можеше да обясни нищо, но цялото трепереше.

Григор разбра, че нещо е станало в района, който бе залят от вода и се бе образувало езеро.

Григор стигна до леда, но нищо не виждаше. Когато се вгледа по-внимателно, забеляза, че нещо проблесна на другия бряг.

На няколко метра от тръстиките се давеше момче, което се опитваше с ръце да се задържи за леда.

Григор веднага скочи във водата и извади момчето от капана на леда. Той живееше наблизо. Занесе детето в дома си. Даде му горещ чай, преоблече го в сухи дрехи и едва тогава повика лекар.

Състоянието на момчето предизвикваше опасения за здравето му и психическото му положение, поради преживяния шок, затова се наложи да бъде отведено в болницата.

Въпреки всичко най-лошото бе вече ги отминало. Важното бе, че момчето бе останало живо.

Странно, това място съвсем не бе обезлюдено, наоколо живееха много хора. По време на инцидента е имало и минувачи, но никой не се е притекъл на помощ на момчето.

– Наблизо стоеше мъж, – разказваше Григор по-късно. – Той само гледаше. Колебаеше се, а после бавно се отдалечи от мястото. Хубаво е, че приятелят на потърпевшия изтича при мен, въпреки че не можеше да ми обясни нищо от уплаха.

По-късно това мястото на инцидента бе обградено с ленти. Това бяха предпазни мерки за феновете на пързалянето с кънки и шейни.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Симеон бе младеж, като всички останали. Отличаваше се с очила, чийто диоптър съвсем не бе малък.

Една сутрин той си поръча сандвич с кебапче. Докато чакаше да му го приготвят, той се огледа наоколо и видя Мая.

Тя бе много красиво момиче. Разговаряше по телефона си с някого и радостно се усмихваше.

Изведнъж Симеон усети, че някой го дърпа за крачола на панталона му. Той откъсна погледа си от Мая и погледна към нахалника. Срещу него седеше светлокафяв пес, който  с молба в очите, проследи ръката на младежа, която пое поръчания сандвич.

– Какво гладен ли си, приятелю, – попита Симеон.

Животното го гледаше умоляващо и с очакване. Младежът хвърли кебапчето на кучето и то радостно завъртя опашка.

Цял ден на Симеон се случваха странни неща.

Ако речеше да паркира колата си, за него веднага се намираше място, защото новият му космат приятел бе пробутал малко преди това знака, че мястото е заето, а когато Симеон се яви, веднага го махна.

Някакъв нахален гълъб цвъкаше върху паркиралите коли, но песът го подгони и той не можа да нацапа колата на Симеон.

Когато друго куче се изпика на колата на Симеон, изневиделица се появи маркуч с вода, който изчисти намърсеното място. Песът пак си бе свършил работата.

Вечерта, преди да се качи в колата, Симеон усети, че някой грабна чантата му. Погледна и позна кучето, което бе нахранил сутринта. Тръгна към него, но животното побягна и той го подгони.

Гонитбата свърши така неочаквано, както и бе започнала. Песът пусна чантата и погледна натам ….

Симеон вдигна очи и видя Мая. Той се смути, но разбра, че това бе най-доброто, което бе направил за него четирикракият му приятел.

Запознаха се с Мая и всичко тръгна като по ноти …