За всекиго по нещо

Николов събра учениците си под сянката на стария дъб в двора и им прочете текст, който ги докосна и силно развълнува.

– Кой е написал това? – попита Васил.

– Има ли значение? – вдигна веждите си нагоре учителя.

– Но това са толкова вдъхновяващи слова, – възкликна Иван.

– Обикновено отдаваме слава не на Този, Който истински заслужава. Забелязваме оръдието, но не и този, Който го използва.

– Нищо не разбирам, – призна си Запрян. – Какво искаш да ни кажеш, учителю?

– Ако ви бях казал, че това е написано от някой известен мъдър мъж, щяхте всеки ден да носите цветя пред образа му и да му се покланяте. Ако бях назовал името на патриарха, щяхте да изпитвате голямо благоговение пред думите му.

– Но какво лошо има в това? – попита Тома.

Учителят продължи без да отговори:

– Ако бях ви казал, че това е написано от готвача, щяхте да се засмеете. Дори нямаше да го приемете сериозно.

Учениците се смълчаха. Те все още не разбираха, какво искаше да им каже учителят.

– Всяко слово, което докосва човешките души и ги насочва в правилната посока, е било вдъхновено от Твореца, а ние отдаваме слава на човека.

Учениците се размърдаха, но запазиха мълчание.

– Днес празнуваме делото на братята Кирил и Методий, но не осъзнаваме защо, по каква причина са го извършили?

Учителят се изправи и продължи:

– Те трябва да служат за пример, че са се подчинили на Божията воля, да донесат светлината и истината на родния език на народ, който не е знаел еврейски, латински и гръцки…….

Светлината проникваше през разлюлените от вятъра клони, а учениците осъзнаваха истина, която щеше да въздейства в живота им по-нататък.

Огънят се разпали. Тези, които седяха край него започнаха да си разказват нещо преживяно, весели истории, анекдоти и дори измислици.

Ровейки с пръчка в жаравата Стефан разказваше своите ловджийски перипетии. В сърцата на слушащите оживяваха сърни, мечки, глигани, пъдпъдъци, яребици и какви ли не животни.

– Е, чак пък толкова, – обаждаше се от време на време Ваньо.

– Так си беше, – сопваше му се Стефан и продължаваше да разказва.

По едно време Борислав се протегна и замърмори:

– За лова чухме достатъчно, сега кажете нещо за любовта.

– Какво е това любов? – попита Мина.

– Обич, – обади се Слави.

– Опиянение, – изказа се Борис.

– Не! Тя е страст! – ухили се Метин.

– Любовта е огън, – очите на Лили засияха.

– Тя е помирение, – прибави леля Мара.

– Любовта май е всичко, което го казахме, – опита се да обобщи Стефан.

Мълчаливата Даря се обади:

– За всеки човек любовта е щастие или трагедия…….

– Даря е права, – съгласи се чичо Димитър. – Любовта е мъчително търсене на това, което искаме, но нямаме.

– Да, но това никога не е отчайвало човека, – философски завъртя мисълта си Хари. – Нали всеки от нас живее с надеждата, че все пак някъде я има.

– Ако я търсим, ще я намерим ли? – попита недоверчиво Атанас.

– Ако я открием, – вдигна вежди чичо Димитър, – можем да изпаднем в задоволство и тогава започваме да приличаме на угоено прасе.

– Съдено ни е да я търсим, – въздъхна тежко леля Мара, – дори и да не я срещнем.

Чичо Димитър поразбута загасващите въглени и прикани:

– Време е да лягаме, утре работа ни чака.

Чавдар пристъпи в храсталака и усети бодилите на срама, страха, позора, унинието и безпокойството.

– Ах тези тръни, – болезнено възкликна той.

– Сам се завря там, – усмихна се Весела. – Когато човек приближава тези непроходими гъсталаци, какво друго може да очаква?

– А имали някой, който не се е набол на тръните на греха.

– Има, – бързо отговори Весела.

– Кой е той?

– Исус. Той не се е притеснявал и от нищо не се е страхувал, защото не бе напускал присъствието на Бога. Христос не е имал вина, защото не бе извършил грях, но стана грешен заради нас.

– И все пак Той е имал някакви чувства, – това бе твърдение, в което Чавдар не бе съвсем сигурен.

– Да, там на кръста, Той е почувствал безпокойство, вина и самота, – съгласи се Весела. – Тези емоции се усещат в молитвата му: „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“

– Но това не са думи на светец, а на грешник, – свъси вежди Чавдар.

– Това са думите, които ние трябваше да кажем, но вече не е нужно да го правим, защото Исус ги изрече вместо нас. Той взе греха ни, за да се радваме на вечния живот, който Отец ни подарява.

– Как да получа този дар? – попита заинтересовано Чавдар.

– За това не се изисква много, просто трябва да повярваш в това, което Христос е направил за теб.

Скептиците мислят по особен начин. Техният девиз би включвал думите: „Както е било в началото, така ще бъде сега и завинаги …..“

Денис бе скептик. Днес отново раздразни приятеля си Мишо със твърдението си:

– Вземи гравитацията. Всички предмети падат на земята.

Мишо се ухили и се пошегува:

– Така тези, които строят къщи, няма да се притесняват за материалите си, защото те не могат да хвръкнат.

Денис продължи съвсем сериозно:

– Погледни химията. Смесват се определени елементи в точни пропорции и получаваме очаквания резултат.

– Това доказателство ли е, че лекарят може да предпише лекарство с предсказуема увереност? – попита Мишо.

– Разбира се, – твърдо заяви Денис. – Виж слънцето, луната и звездите, работят в отлична хармония.

– А затъмненията? – засмя се Мишо.

– Те съвсем не са изненада, – поклати глава Денис и продължи със разсъжденията си. – Да разгледаме анатомията. Независимо дали зеницата на окото се разширява и свива в отговор на светлината, кожата регулира телесната ни температура или се включва вграденият ни защитен механизъм за борба с болестите, организмът ни реагира спрямо твърдите, непоклатими и упорити факти по строго определен начин.

– Всичко според теб е абсолютно и неоспоримо, – свъси вежди Мишо. – Голям умник си. А какво ще кажеш за свръхестественото?

– Хмм …., – Денис започна да пристъпва напред назад сякаш танцуваше. – Това ще го оставим на детския свят на фантазиите и приказките. Нали затова в църквите понякога използват витражи, за да засилят емоциите и подтикнат въображението.

– Тогава как ще обясниш всички чудеса в Библията? – Мишо отправи сериозно предизвикателство към Денис. – Например как е спряло слънцето, докато са водили битка? По какъв начин рибите са напълнили мрежите въпреки, че рибарите нищо не са могли да хванат преди това? Как Лазар се е върнал от отвъдното, а Христос е възкръснал? И защо Библията още съществува?

– Това са недоказуеми неща, – сбърчи нос Денис, – те не би трябвало да те притесняват. По-добре се съгласи, че са измислени истории.

И докога един скептик може да отрича чудотворното?

До време, когато се разболее и вече очаква смъртта. Тога му се иска чудодейна помощ, за да поживее още малко.

За това не бъди скептик и ако днес чуеш какво казва Библията, не го отхвърляй.

Живеем в тежки времена. В домовете си се чувстваме като в затвор. Ограниченията ни правят уязвими към страха, депресията и неусетно се отчуждаваме един от друг.

Но има хора, които въпреки забраните се чувстват свободни. Дядо Тихомир и чичо Павел, както го наричаха в махалата, бяха от тези люде.

В днешния слънчев ден седяха на припек и разговаряха.

– Злото никога не се отказва, – повдигна вежди старецът. – То отчаяно води борба до край.

– Нищо не се добива чрез пирове и увеселения или приказки и възгласи, – подметна Павел, – а само в изпитания и духовни битки.

– Свобода дадена ни от Спасителя ни освобождава от всяко подтисничество и робство, – отбеляза дядо Тихомир.

– Тя ни е дадена чрез кръвта пролята на кръста от Божия син, – отбеляза Павел.

– Няма да поставим в бяг царя на злото с любезни фрази, – усмихна се Тихомир. – Той не се отказва лесно.

– Успехите ни в борбата срещу него, – повдигна показалеца си нагоре Павел, – се записват със сълзи и жертви.

– Това е, – натърти старецът, – призовани сме да водим една трудна и постоянна битка.

– Не сме родени за да живеем меки постели и на безопасни места…

– Трябва да добием сила от Бога, – поклати глава дядо Тихомир, – за да се изправим срещу стихиите и тайфуните в живот си.

– Творецът ни е дал всичко необходимо, – отбеляза убедено Павел, – трябва само да Го следваме.