Бащата на Слави Димов бе борсов посредник, който бе осигурил добре бъдещето на сина си. За това всички очакваха да общува с хора, с които „му се полагаше“. Ако имаше други познати, те можеха да бъдат само връзки на младия мъж, за които близките затваряха очите си.
Социалният му коефициент се отличаваше от тези на другите синове на борсови посредници. Той би бил по-нисък, защото Слави се държеше скромно, имаше „мания“ за старинни предмети и картини. Живееше в старо жилище, където трупаше колекциите си.
Леля Маргарита много искаше да ги разгледа, но те се намираха в квартал, в който според нея било срамно да се живее.
– Добър познавяч ли сте? – го питаше тя. – Защото знам какви боклуци пробутват търговците.
Ах, тази леля! Тя не допускаше, той да е кой знае колко компетентен. Нямаше високо мнение за интелектуалните му способности.
Ако го накараха настойчиво да сподели оценката си за някоя картина, той смутено млъкваше, но малко след това охотно осведомяваше всички, в кой точно музей се намира тя, както и кога е създадена.
Слави в компанията на близките си се задоволяваше да ги забавлява само с най-дребни случки, чиито герои бяха общите им познати.
Той си преписваше нарочно такава смешна роля и с остроумието си развеселяваше събраните.
– Слави, ти си голям чудак! – казваше лелята често.
Поради квартала, в който живееше, дядо Нено се шегуваше, когато видеше Слави да поднася поредната си изненада от нов вид бонбони.
– Момче, още ли живееш до винарските складове. Сигурно си още там, за да не испуснеш влака, който тръгва за столицата.
Старецът леко се подсмихваше и намигаше на останалите. Един вид: „Нали си го знаете!“
