Изведнъж в селото се изсипаха много брадати и дългокоси мъже. Всички те идваха от пустинята.

Работата на бръснарят Петър се увеличи неимоверно много. Вярно е, че печалбата му растеше, но той постоянно се чувстваше уморен. Нямаше много време за почивка.

Един ден при него дойде възрастен мъж. Лицето му бе обрасло прекалено много, а косата му бе до колене.

Всичко това бе някакво объркано валмо от косми, между които можеха да се различат две пламтящи очи.

Петър го изгледа отчаяно.

– Какво да се прави, – оправда се странника, – от десет години не съм се бръснал и подстригвал.

Петър вдигна рамене и започна обработката. Отне му доста време, докато откри лицето му, а за косата май му трябваше нещо повече от ножица, но се справи.

След бръсненето и подстригването имаше леки порязвания на брадата, едната буза и малка драскотина на главата.

– Ей, приятел, – засмя се най-после Петър, – идвал ли си преди при мен?

– Не съм, – уверено каза мъжът. – Ухото ми го отрязаха преди теб разбойниците в пустинята.

Мони бе едва четири годишен, но вече знаеше:

– Ако човек е станал жертва на беззаконие, полицията ще му помогне.

Един ден майка му взе бонбона му, а той отиде в полицейския участък и каза на полицайката там:

– Трябва да арестувате мама.

– Защо? – попита полицайката.

– Тя ми открадна бонбона и ме удари.

Жената в униформа едва сдържаше смеха си, но записа жалбата на малкия и му обеща:

– Ще проверим всичко на място.

При проверката в къщи бе само бащата на Мони, който обясни:

– Съпругата ми съвсем леко го удари по бузата, но той е непослушен. Яде бонбони преди ядене и си разваля апетита. След това само побутва чинията си и не ще да се храни. Много странно бе, че прие спокойно наказанието си ….

– Защото е планирал да потърси официална помощ, – смееше се проверяващият случая полицай.

Слънцето нежно погали бузите на Велика. Момиченцето се усмихна, а после скочи бързо от леглото и веднага се лепна за дядо си.

Тя много го обичаше, защото той не е я гонеше като другите за безбройните и въпроси, а търпеливо я изслушваше и доколкото можеше отговаряше.

– Дядо, дядо ….. – започна нетърпеливо детето.

– Почакай малко, Вели, – старецът се усмихна кротко. – Хайде по-напред да закусим, а след това ще видим какво си наумила.

– Не, не сега, моля те. Ти си толкова добричък.

Дядото примирено вдигна ръце:

– Добре, предавам се.

Велика закачливо погледна дядо си. Нави около показалеца си кичур от косата си. Въздъхна дълбоко и каза:

– Дядо, за мъртви животни знам, смачканите растения и те са такива. Била съм на погребение и съм видяла мъртъв човек, но как може морето да е мъртво? Не се движи ли? Изчезва водата му? …..

– Седни и слушай, – прикани я дядо ѝ.

Велика впери очи в стареца и притихна.

– В това море се вливат много реки, но то не тече на никъде. Приема вода, но не я връща обратно. В него има много сол, а водата, която приема от реките не го прави по-малко солено.

– Сигурно никой не иска да си играе с него и то е самотно, – тъжно отбеляза Велика.

– Да, така е. В това море не могат да живеят риби. В тях са открити съвсем дребни гъбични образования, които могат да търпят солеността му.

– На кого му трябва такова море? – тропна възмутено с крак Велика. – Изглежда ми егоистично и затворено в себе си.

– Вели, колко бързо сама се досещаш сама за много неща, – похвали я дядо ѝ. – От това море се добива много сол ….., но друго е важно и ти правилно го отбеляза.

– Какво? – припряно попита Велика.

– Това море много прилича на живота на някой вярващи. Те идват в църквата с известна нужда, получават молитва, духовна подкрепа, наставление от Божието Слово, насърчение. Много хора им служат, но с течение на времето нищо в живота им не се променя. Те постоянно получават, получават и получават, а нуждите им се увеличават. А това, което е засято в тях, се „изпарява“ някъде.

– О, това е леля Надя, – бързо съобрази Велика. – За нея постоянно се молят, а тя все се жалва за едно или друго, а след това мърмори: „Защо Бог само на мене …..?“

– Помислете за водни басейни, които са пълни с живот, – старецът насочи мислите на малкото момиче в друга посока. – Те са дом на много животни, риби, растения и други организми. И причината за това е движението на водата. Те не само получават вода, но след това захранват с нея други водни обекти. По същия начин е важно за нас, не само да получаваме, но и да даваме „живата вода” на Божието Слово, за да не станем „мъртви” християни.

Старецът весело каза:

– Вече можем да закусваме?!

Денят бе слънчев, но на Румяна съвсем не ѝ бе весело. Горещи сълзи се стичаха по бузите ѝ, а тихо хлипане разтърсваше неудържимо раменете ѝ.

Така я завари майка ѝ. Тя прегърна дъщеря си и нежно я попита:

– Какво ти е, Руми? Какво се е случило с теб? Защо плачеш?

Хлипайки Румяна вдигна подпухналите си от плач очи и тихо промълви:

– Мамо, Той мълчи? Защо не ми отговаря?

Руми се разрида още по силно. Майка и съчувствено я попита:

– Кой не ти отговаря?

– Бог мълчи ……., – истерично изкрещя Румяна.

Майка ѝ я притегли към себе си, я притисна до гърдите си и с много нежност обясни:

– Щом Бог мълчи, това означава, че Той ти е казал нещо, но ти не си му отговорила с послушание.

– Кога ми го е казал? – изненадано попита Руми.

– Той ти го е казал чрез Библията, проповедта на нашия пастор, когато си била в молитва, чела си книга, която те вдъхновява или си била насърчена и подкрепена от благочестив приятел. Но каквото и да е било, ти е трябвало да се подчиниш.

– Мамо, наистина тези дни Библията някак ми изглеждаше скучна, а когато се молех имах чувството, че молитвите ми отскачат от тавана и се връщат обратно към мен. Имах усещането, че Бог ме е напуснал.

– Тогава си припомни какво ти е казал и действай според него, – насърчи я майка ѝ.

– А ако не мога да си спомня? – плахо попита Румяна.

– Просто се обърни към Кръста с вяра. Изповядай греха на непослушание, независимо от това, дали е било умишлено или не. И помоли Бог да наруши мълчанието си в живота ти.

Руми изглеждаше вече по спокойна. Тя прегърна майка си и добави:

– Благодаря! Непременно ще послушам съвета ти.

И изтича в стаята си.

Милена скоро бе започнала да посещава църква. Когато се роди първото ѝ дете, тя го взе на ръце и каза:

– От ранно детство ще те възпитам, рожбо моя, в учение и наставление Господне.

Всяка вечер, когато приготвяше бебето за нощта, Милена коленичеше и държейки с двете си ръце ръчичките на малкото, се молеше:

– Господи, знам, че обичаш децата и ще запазиш и благословиш рожбата ми.

Когато детето укрепна, тя доближаваше бузата си до тази на дъщеря си. Държейки я за ръце, тя се молеше.

След известно време малкото момиченце се разболя много тежко. Майката и докторът положиха всички усилия, за да запазят живота на детето.

Лекарят се опита да успокои майката и да ѝ вдъхне надежда:

– Мисля, че опасността е минала и ако детето сега заспи, то организмът му  ще направи всичко останало.

Очите на детето като, че искаха нещо. То протягаше ръце напред.

Милена се наклони към него и попита:

– Какво искаш, мъничката ми?

Изведнъж и двете ръце на момиченцето се оказаха в тези на майка му. То приближи глава до бузата на майка си и затвори очи.

За миг настъпи тишина. Милена разбра дъщеря си, но си помисли:

„Неудобно е да се моля пред доктора“.

Но очите на детето се отвориха отново, Ръцете му още по-здраво хванаха ръцете на Милена. Оживен опит за говор от страна на детето наруши мълчанието.

– То като че ли иска нещо, – каза докторът, – вие знаете ли какво?

Тогава майката коленичи и изрече кратка молитва. Детето веднага заспа.

В очите на лекарят се появиха сълзи. Той положи ръка на главата на Милена и каза:

– Бих искал всяко дете да расте, както вашето.