Архив за етикет: бряг

Не се лъжете

Петър обичаше да изненадва приятелите си. Те не му се сърдеха за сюрпризите му, дори го насърчаваха в това дело.

– Днес какво си намислил? – полюбопитствува Дечо.

– Някое ново изобретение? – предположи Сава.

– Или слънчево затъмнение? – предизвикателно изпъна шия Дечо.

Петър само се усмихна, подаде им една снимка, която вероятно сам бе направил и ги попита:

– Какво виждате на тази снимка?

– Плаж с вълни, които се разбиват в брега, – повдигна вежди Весо.

– Снимал си нощно време и небето е било буреносно, – отбеляза Дечо.

– Браво придал си му неочаквана тревожност! – възкликна Сава.

– Не познахте, – плесна с ръце Петър. – Я се вгледайте по-внимателно в тъмната част на снимката.

– Е, нищо не виждам, – разтърси глава Сава след дълго вторачване, – само пясък и вълни

– Какво е това? – попита Дечо.

– Хайде, казвай! – Весо хвана за раменете Петър и го раздруса здраво. – Не ни мъчи повече.

Петър въздъхна дълбоко и обясни съвсем простичко:

– Това е автомобилна врата, чиято долна част е повредена и надраскана. Ако се вгледате по-внимателно, наистина ще видите очертанията на вратата.

Колкото и да се взираха и тримата виждаха нощен плаж.

Понякога собствените ни очи могат да ни подведат. За това внимавайте, не се лъжете!

Най-голямото съкровище

На Румен предстоеше среща с бившите му съученици от гимназията.

Щяха да се съберат в дома на Никола, който се намираше на брега на морето. В него можеха да съберат над сто човека.

Когато Румен видя огромното здание с прекрасна архитектура, се почувства малък и нищожен.

Той бе пастирувал в малки селски църкви и знаеше, че не трябва да завижда на богатството на своя съученик и въпреки това си каза:

– Колко щеше да е различен живота ми, ако бях станал бизнесмен.

В същия миг се засрами от думите си и добави:

– Глупаво е да изпитвам завист. Инвестирах живота си в служение на Бога, а резултатите ще са явни във вечността.

Румен се усмихна. Лицето му доби миролюбиво изражение. Той знаеше, че от Божието царство няма по-голямо съкровище.

Всичко в този свят бледнее по стойност пред това, което имаме, като следваме Господа.

Ако оставим живота си в Божите ръце, ние ще принесем вечен плод.

Нека всеки ден за нас да бъде празник, заради съкровището, което сме намерили в Господа.

Голямата загуба

На брега на морето Петрови имаха малка, но уютна вила. Това лято поканиха баба Магда да бъде с тях край морето И тя се съгласи.

Възрастната жена рядко се виждаше със сина си, снаха си и малката си внучка Соня. А сега щеше да прекара една седмица с тях край морето.

След няколко дни четиримата заминаха.

Баба Магда седеше на верандата и плетеше чорап. От време на време вдигаше очи и следеше какво прави Соня.

Малкото момиченце си играеше на пясъка край морето. Строеше замъци и ги украсяваше с черупки от миди и охлюви.

Изведнъж голяма вълна се насочи бързо към брега. Тя удари детето, а морето го повлече навътре.

Баба Магда бе набожна жена. В уплахата си тя извика:

– Господи, моля Те, спаси внучката ми! Смили се над нея …….

Морето сякаш чу този зов за помощ и със следващата вълна върна Соня на брега.

Възрастната жена притича, прегърна Соня, а след това започна старателно да оглежда внучката си.

– Краката и ръцете са на мястото си. Жива е. Само малко се е поуплашила.

Баба Магда въздъхна облекчено.

Подухна лек ветрец и старицата попипа главата си.

– Боже, къде ми е шапката? – едва не проплака тя.

В залисията си тя не бе усетила, как вятърът грабна шапката ѝ и я запокити насред морето.

Заинтересованите

Моряците познаваха острите скали на този бряг. Това място не веднъж им бе погаждало лоши номера. Множество кораби се разбиваха в скалите и хората гинеха.

Именно на този бряг се бе появила малка спасителна хижа.

Хората в нея постоянно бодърствуваха и търсеха денем и нощем, този, които бяха попаднали в опасност, след разбиването на кораба им.

Така множество животи бяха спасени от малка група смелчаци.

Постепенно това място стана известно. Много от спасилите се искаха да останат и да помагат с каквото могат.

– Готови сме да дадем своето време, енергия и средства, за да подкрепим тава начинание, – казваха въодушевени те.

Закупиха се нови лодки. Обучени бяха няколко екипа за спасяване на корабокрушенците. Малката хижа започна да расте.

Но ….. някои от хората започнаха да негодуват:

– Това място е непривлекателно, а сградата е лошо обзаведена. Трябват нови мебели и оборудване.

Всичко, което бе грубо и ръчно изработено бе изхвърлено. Събориха старата сграда и на нейно място построиха нова.

Но това популярно място промени предназначението си. Започна да се използва като клуб за публични събирания.

Спасяването на животи. Грижата за корабокрушенците. ….. започна да се прави много рядко.

Хората в новата сграда почти не се интересуваха от спасителни мисии и предизвикателствата на морето. Те наеха професионални екипажи и спасителни лодки, които да извършват тази дейност.

Първоначалното предназначение на първите ентусиасти не беше напълно забравено. Спасителните мотиви все още доминираха в декора на новата сграда.

Един ден край брега се разби голям кораб. Спасителните екипи доведоха измръзнали, мокри и полуудавени хора. Те бяха уплашени, а някои от тях бяха и в шок.

В красивата сграда настъпи безпорядък и хаос.

– Незабавно да бъде построена душ кабина отвън и далеч от клуба, за да могат жертвите от корабокрушението да бъдат почистени преди да влязат, – развика се един от по-инициативните в клуба.

След случилото се членовете на клуба размениха гневни думи.

– Трябва да се сложи край на животоспасяващия клуб и всички контакти с жертвите на корабокрушението.

– Това пречи на социалния ни живот, отваря врати за хора, които не ни принадлежат.

– Но нали това бе основната ни цел. Да обслужваме всеки, които се нуждае от помощ, независимо от красотата, размера и украсата на клуба.

Хората се разделиха и се появи нова спасителна станция на същи бряг, в която хората искаха да спасяват корабокрушенци на разбилите се кораби в тези води.

Минаха години и новата спасителна станция премина през същите конфликти и се появи нова сграда.

Историята продължи да се повтаря.

Сега ако отидете на този бряг ще откриете експлозивни и впечатляващи клубове, принадлежащи на блестящи професионалисти, които са загърбили всяка мисъл за спасяване на животи.

В тези води все още се случват корабокрушение, но повечето от жертвите не се спасяват. Давят се, но изглежда много малко хора се интересуват от това.

Къде е

Венелин се разхождаше край едно планинско езеро. По кристалната му повърхност танцуваха слънчевите лъчи.

Водата бе чиста и прозрачна. По пясъчното дъно на езерото ясно се виждаха неговите обитатели.

Водните лилии правеха впечатление със заострените си листа като саби.

На брега погледа на Венелин бе привлечен от синеоки незабравки.

Върбите бяха склонили глава над прекрасното езеро, в което се усмихваше небосвода.

Вятърът леко полъхваше между клоните на дърветата.

– Това планинско езеро е като щастлива детска душа, – каза си Венелин. – Изпълнено е с живот.

След няколко години Венелин пак дойде при планинското езеро.

Той бе ужасен от вида му.

Навсякъде цареше жабуняк. Водата бе мътна. От него се носеше неприятна миризма на гнилоч.

Чуваше се досадното крякане на жабите. Когато Венелин приближи по-близо до езерото те уплашено наскачаха в зеленикавата вода.

– Къде се нежните лилии? – въздъхна тежко Венелин.

Върбите изглеждаха проскубани и нещастни. Синьото небе не виждаше образа си в езерото.

Всичко бе изчезнало. Тръстика бе заела част от езерото и леко се поклащаше под натиска на сърдития вятър.

Цареше гнилоч, зловоние, грозота ……

Гледайки езерото Венелин се замисли.

– Погледа на всеки младеж е като незабравка, а душата му като красиво планинско езеро, – каза си той. – Цяло нещастие е, когато душите на младите хора по-късно се превръщат в жабуняк, заразен от тресавище.