Разговорът се водеше доста настървено. Младите хора се вълнуваха и обменяха мисли, но не пред компютрите, а в парка. Така бяха решили предварително така, за да не им влияе нищо, когато може да ги отклони.

Денят беше слънчев, но не горещ. Подухваше слаб вятър и леко разлюляваше клоните, а листата шумоляха, сякаш нещо си шепнеха.

– Интернетът е реален наркотик, – заяви категорично Мишо.

– А какво според вас е наркотик? – попита Симо.

–  Това е напълно безполезно нещо, без което човек може да живее добре, докато не се опита, – засмя се Румен.

– Забележете, повечето хора изпитват огромни трудности при четенето на големи текстове, да не говорим за книги. Дори и публикации в блога по-големи от три или четири абзаца са прекалени. Те изглеждат трудните и досадни за четене, а и скучни, дори не заслужават елементарно вникване, – Дамян започна от своя гледна точка да разглежда проблема.

– Създава се един порочен кръг, – подхвана Гошо, – да пишеш много няма смисъл, защото повечето няма да го прочетат, а съкращаването на обема не предава пълноценно мисълта на автора, а за разбирането на читателя да не говорим.

– Чувал съм хора, които имат добри навици за четене, – сподели Мишо, – да казват, че след един ден маневриране из стотици електронни писма, те не са в състояние да прочетат някоя интересна книга, защото четенето дори само на първата страница се оказва истинско мъчение за тях.

– Но това не е всичко, – скочи Симо. – Поради постоянна връзка с интернет, се влошават такива навици, като способност да се върне към вече веднъж осмисляна информация, анализиране на прочетеното и включване на въображението.

– Най-лошото е, – каза Румен, че в повечето случаи хората отиват в интернет за съмнителни развлечения или извличат информация, която има не само нулева, но и негативна културна стойност.

– Ами психическата депресия, граничеща с паника, когато съответната електроника се развали или тока спре? – махна с ръка Дамян.- След такива случаи, човек се чувства физически прекършен, състояние напомнящо на въздействието на наркотици. Не ми ли вярвате? Изключете си електроните джаджи за повече от един ден и ще разберете тогава.

– Съществува мнение, което аз напълно споделям, – каза Мишо, – че способността за ефективно възприемане на сложните текстове, да се чете по-трудни книги скоро ще се превърне в привилегия достъпна само за конкретна каста хора.

– Идеята не е нова, – намеси се Симо, – тъй като в роман на Умберто Еко „Името на розата“ предложили да влизат в библиотеката само тези, които могат и желаят да усвояват по-сложни знания. А всички останали са в състояние да четат само знаци и интернет.

– Никакви хапчета, хранителни добавки, диети и т.н. не могат да спрат деградирането на мозъка, – разпалено започна Румен. – Само едно може да я спре – прекратяване на достъпа и обработката на всевъзможен информационен боклук, и ежедневно натоварване на мозъка с полезна информация.

– Този процес е изключително сложен и за много хора е напълно невъзможен, – тъжно поклати глава Дамян.

– Явно за тях, както се казва, влакът вече е заминал, – констатира Гошо.

Захладня и момчетата решиха да се прибират вече. Всеки от тях си тръгна замислен към дома. Мислите, които бяха обменили, не им даваха покой…

През годината хората харчат много тоалетна хартия, особено в големи семейства с много деца.

Но когато ролката свърши, често я хвърляме в боклука, като не позволяваме на въображение ни да се развихри. Оказва се, че те могат да принесат много по-голяма полза, отколкото сме предполагали.

Следващият път не изхвърляйте ролката от тоалетната хартия, а я изпробвайте за някоя от следните идеи.

Тъй като картонът се разгражда и се разлага във времето, такава ролка ще бъде отлично място за вашите разсад.

За да си направите кутия за моливи, трябва малко да се потрудете, но така ще използвате нещо, което сте направили с ръцете си.

Погрижете се за пернатите си приятели, правейки проста хранилка. Намажете рулото с фъстъчено масло или с нещо лепкаво, а след това го посипете със различни зрънца.

Заедно с другите пилета то растеше в един кашон. Първо то се отърси и взе да бяга от картонената кошара.

Виждаха го зеленичко да кълве, мушици да гони. Обичаше свободата.

Леля Златка го прибираше заедно с другите пилета, но като го видя една вечер само да се прибира, престана да се притеснява за него.

Свободата е хубаво нещо, но трябва разумно да се използва. В противен случай се стават неприятни сюрпризи.

Един ден нашия юнак ожадня. Покатери се на кофата, наведе се безстрашно и цопна.

Леля Златка го намери с разперени крилца във водата. Тя поклати тъжно глава и го помъкна към боклука:

– Явно днес ще задоволиш апетита на някой котарак, – въздъхна жената.

И тъй както го носеше надолу с главата, леля Златка усети, че пилето шавна. И тя вместо към боклука се насочи към стаята, където бе оставила кварцовата лампа.

Под топлите лъчи на лампата пилето отвори очи, размърда се и учудено започна да се оглежда. Когато бе вече добре подсушено, то изписука и се сви в ръцете на своята спасителка.

Леля Златка го кръсти Възкресенчо.

От тогава наядеше ли се, намираше начин и кацваше на рамото на своята спасителка.

Цяло поле с площ около 2 хиляди кв. метра е покрито с различни отпадъци и не внушава оптимизъм у жителите на малко селце Котгрейв, Нотингемшир, Англия.

Боклукът се появил на това място преди малко повече от година, но първоначално изглеждал доста прилично. Той бил събран в красиви пластмасови чували, стилизирани като купи сено.

Но след последния пожар, ситуацията станал депресираща. Торбите се спукали и неприятното им съдържание се разпиляло.

Сега местните жители, описват ставащото като „безобразие“ и „океан от мръсотия“. Те отчаяно молят властите, да предприемат нещо, защото това бунище трови атмосферата и привлича тълпи от плъхове.

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.