Хората винаги търсят обяснение, те постояно се интересуват: „Защо тези неща се случват в живота ни?“

Бог не ни дава обяснение и защо да ни го дава?

По този начин той ни изпитва, дали ще му се доверим или ще искаме отговор с нашето настойчиво: „Защо?“
Бог не ни дължи обяснение. Дори и да ни го обясни, ние няма да го разберем.

Но дори и да получите някакво обяснение, това няма да отнеме болката ни. Няма да знаем повече за нещата, които се случват с нас, докато не отидем от другата страна, когато напуснем това тленно тяло.

Бог няма да ви даде обяснение, но ще ви тества.

Спомнете си, когато сте държали изпит с тестове какво се е случвало? Учителят мълчи, а вие трябва да попълните мълчаливо теста си.

Когато Бог мълчи, Той тества нашата вяра. Проверява дали желаем да се откъснем от контрола Му или още по-здраво ще се държим за Него.

На нас не ни е нужно Божието обяснение, а Неговото присъствие.

Ваалам, като пророк, е бил длъжен много внимателно да се отнася към Божията воля, която му се открива.

Изглежда, че Бог е разрешил на Ваалам да отиде с пратениците, но после Ангел му прегражда пътя.

Какво означава това?

Ако пророкът винаги честно е търсел Божията воля или просто е гледал напред с духовните си очи, обръщайки се към своя Бог, не би се положил на такава опасност и не би саркастично сравнен с магарето.

Личността е това странно и неуловимо нещо, което ни прави различни едни от други. Не винаги напълно разбираме нашата личност  в пълнота. Тя е като остров посред морето, който може да се окаже връх на планина.

Нямаме представа за бездните таящи се в нас, за това не можем да се оценим правилно.

Първоначално ни се струва, че това е по силите ни, но след  това разбираме, че само Един ни разбира и това е нашия Творец.

Личността е характеристика на духовния човек, а индивидуалността на плътския.

Когато човек е посетен от Божията любов или Неговия Дух, той се преобразява и не държи повече на своята индивидуалност.

Ако отдадете правата си на Бога, вашата същност ще реагира на Създателя ни.

Исус Христос освобождава личността и индивидуалността се трансформира в любов и лична ангажираност към Него.

В един град много години наред хората нямаха желание да търсят Бога. Местната църква бе почти празна по време на богослуженията. Младите хора изобщо не искаха да търсят Бога. За тях Той бе станал нещо незначително и ненужно.

Безразличие и апатия се бе наслоила във всички сфери на духовния живот.

В покрайнините на града живееше един стар ковач. Той заекваше. Хората не можеха да го слушат, без да изпитват вътрешна болка.

Веднъж в края на седмицата, когато ковачът работеше в работилницата си, неговото сърце и душа се изпълнили с тревога.

– Църквата ни се изпразни, – въздъхна ковача. – Хиляди непокаяли се хора загиват в греховете си.

Безпокойството му стана толкова силно, че той остави работата си, затвори вратата на работилницата и остатъка от деня прекара в молитва.

Ковачът получи отговор на молитвата си. След това отиде в неделя при пастора и го помоли:

– Моля ви свикайте „съвещателно събрание“. Имаме нужда да обсъдим и разискваме за състоянието на душите си. Пасторе, людете погиват!

След като пастирът помисли малко, се съгласи, но каза:

– Съмнявам се, че хората ще откликнат на тази покана.

Събранието бе назначено вечерта в голям частен дом.

Когато настъпи вечерта, хората започнаха да идват. Те бяха толкова много, че не можеха да се съберат в помещението. Първоначално всички влизаха мълчаливо, но дойде човек с насълзени очи и поиска от присъстващите:

– Мола ви, помолете се за мен.

Изведнъж бентът се отприщи и много други го последваха.

Макар и от различни краища на града хората изведнъж почнаха да осъзнават своята греховност.

Интересно бе тяхното свидетелство

– Това чувство за грях, ме обхвана в края на работната седмица, – сподели младо още голобрадо момче.

Другите също потвърдиха, че са били изобличени за греховете си по това време.

Какво толкова се бе случило тогава, че предизвика такава голяма вълна на покаяние?

По това време един възрастен ковач бе паднал на колене и се молеше усърдно за погиващите в този град.

Този ковач бе поличил отговор на молитвата си.

След това в града последва голямо съживление.

Старият мост бе любимо място за разходки. Тук често си правеха снимки месните жители и идващите насам туристите.

Но миналата година казаха, че мостът вече е опасен за преминаване и затова го оградиха с високи метални заграждения. Даже поставиха предупреждаваща табела: „Преминаването забранено! Опасна зона!“

Тази сутрин на Стария мост бе забелязано само момиче. Явно то искаше да скочи долу. Видяха я няколко души. Те се притесниха много, но освен да звъннат на съотвените служби, не предприеха нищо друго.

От там мина Павел Славов, фелдшер от Бърза помощ. Той също я видя.

Пренебрегна всякакви инструкции за безопасност и бавно започна да се придвижва към момичето. Съвсем нямаше намерение да чака пожарната и аварийната, да дойдат и да свалят момичето, до тогава тя можеше да е скочила вече.

Как можеше Павел да не се намеси? Момичето бе съвсем младо.

Духаше силен вятър, а тя съвсем не би дочакала другите служби да дойдат и не би позволила да я свалят. Просто вятърът щеше да я духне от мястото, на което се бе покачила.

Чуваха се викове. Момичето плачеше, а Павел приближавайки към нея и говореше, опитвайки се да я накара да забави и изобщо да не изпълни намерението си, докато достигне до нея:

– Успокойте се! Успокойте се!

Когато стигна на една ръка разстояние от нея, рязко я дръпна назад и я бутна по гръб. Хвана ръцете ѝ и блокира тялото ѝ, за да не може момичето да предприеме по-нататъшни отчаяни действия.

През това време се изкачи един от пристигналите  полицаи и  помогна на Павел бавно да я спусне долу.

Беше страшна гледка.

– Ами ако тя бе паднала долу върху леда, щеше да бъде мъртва – трепереше една жена, която бе станала свидетелка на случилото се.

– Този млад човек е достоен за уважение, – каза белокос старец, който също бе наблюдавал събитието. – Нека Бог те опази и тебе младежо!

Павел бе постъпил съвсем по човешки, действал бе инстинктивно и веднага, но в резултат от намесата му, бе спасен един живот.