Никола бе едва на двадесет години, когато изпадна в дълбока депресия. Започна да пие антидепресанти и се почувства като старец.

Когато отиде на преглед, неговият лекар му заяви:

– Имате осемдесет и две язви.

– Какво трябва да направя? – отчаяно попита Никола без капчица надежда.

– Нужно е да направите някои сериозни промени в начина си на живот или ….

– Или? – бързо го прекъсна Никола, той нямаше никакво намерение да променя нещата в живота си.

– Или да се отстранят част от червата или дебелото черво, – лекарят довърши репликата си.

Не, това не бе добър вариант за Никола. Щеше да се чувства като инвалид.

По това време Никола нямаше никаква представа, каква бе причината за това разстройство на организма му.

Веднъж негов познат го попита:

– Кольо, чувстваш ли някаква вина?

– Да, – смутено отговори Никола.

– Чувството ти на вина, – заяви познатият, – буквално те е разяло.

Това чувство бе милостив призив за събуждане от Бога:

– Никола, отклонил си се в опасна територия. Твоите решения нараняват не само теб, но и тези, които са около теб.

Вината може да бъде безмилостен ръководител, който ни отдалечава от Бога, но може и да ни върне обратно към правилните взаимоотношения с Него.

Катя влезе в стаята и всичко се изпълни с нейната заразителна радост.

Ще кажете, всеки може да се радва, но тази жена скоро се бе възстановила от тежка операция.

Когато Милена я видя, тя си спомни за всичките пъти, когато Катя бе плакала с нея.

„Каква жена, – помисли си Милена. – Винаги нежно ме е поправяла и не ме е оставяла без насърчение. Когато усещаше, че е наранила чувствата ми, искаше веднага прошка“.

Милена се сети и за думите на Катя, които тя често ѝ казваше:

– Сподели честно борбите си. Въпреки всичко имаме много причини да хвалим Бога.

Катя се приближи до Милена и я прегърна нежно, казвайки:

– Здравей, скъпа.

След което двете поговориха малко. Разговорът ѝ завърши с молитва.

Двете се разделиха. Катя си тръгна тананикайки си и както винаги търсеше кого да благослови.

Докато чакаме завръщането на Исус, ще се изправим пред много трудни ситуации, но винаги ще имаме причини да се радваме на всеки ден, даден ни от Бога.

Огънят догаряше. Последните му искри леко пламваха за миг и изчезваха.

Симеон и Огнян вече усещаха студа около себе си.

– Когато огънят на Духа трепти, какво трябва да направим? – попита Симеон.

– Отговорът е свързах със значението на църквата, – отговори Огнян.

– Не разбирам. Какво имаш предвид? – повдигна учудено рамене Симеон.

– Църквата не е идеална, но въпреки това тя е огънят, който Бог използва, за да ни поддържа запалени. В случая огънят играе защитна роля, – поясни Огнян.

– Как не се сетих? – възкликна Симеон. – В Словото пише да не пренебрегваме общенията, с които се насърчаваме едни други.

– Знаеш ли, че пастирите на изток обграждат кошарите си с огнена стена? Така дивите зверове са изолирани, а овцете са в безопасност, – допълни Огнян.

– Интересно, не знаех за това, – поклати глава Симеон.

– Освен това огънят на Духа ни отклонява от изкушенията. Бог ни обича, за това не ни остава без защита, – наблегна Огнян.

– Трябва да сме много благодарни за помощта Му, – плесна с ръце Симеон.

– Той пречиства, усъвършенства и защитава. Никой не може да направи повече от Него, – направи нещо като заключение Огнян.

След което двамата се изправиха и продължиха напред по пътя.

Стефка получи двойка раци. Тя напълни стъклен резервоар с пясък, за да могат животинките да се катерят и копаят. Наля вода. Вътре постави протеини и зеленчукови остатъци от вечерята.
Рачетата изглеждаха щастливи.
Но един ден се случи нещо шокиращо.
Стефка погледна към импровизирания дом на рачетата и извика:
– Няма ги! Изчезнали са!
Търсиха ги навсякъде, но нямаше никаква следа от тях.
Един приятел на семейството на Стефка предположи:
– Сигурно са се скрили в пясъка.
– И кога ще се покажат? – попита нетърпеливо Стефка.
– След около два месеца.
– Два месеца?! – възкликна Стефка. – Какво ще правят толкова дълго под пясъка?
– Изхвърлят своите екзоскелети.
Минаха двата месеца и измина още един, но рачетата не се появяваха.
Стефка се разтревожи сериозно:
– Може да са умрели.
– Почакай, – посъветва я баща ѝ, – може би ще се появят по-късно.
Колкото повече чакаше, толкова по-нетърпелива ставаше Стефка.
Най-накрая тя видя признаци на живот и за нейна голяма радост, рачетата излязоха от пясъка.
В периоди на чакане, когато изглежда, че нищо не се случва, знайте, че Бог не ни е забравил.
Тъй като Светият Дух ни помага да развием търпение, можем да знаем, че Той е Даващият надежда, Пазителят на обещанието и Този, който контролира бъдещето.

Миньо бе много беден човек. Той едва свързваше двата края.

Един ден застана пред Бога и обеща:

– Ще давам определен процент от доходите си.

От заплатата си първата седмица той даде един лев. След известно време парите, които получаваше се увеличиха и той започна да внася по сто лева, дори достигна до петстотин.

Когато даваше в началото обещания процент от доходите си, Миньо изпитваше силна радост, но когато започна да получава повече пари, всяко дарение му тежеше.

Един ден той сподели със своя приятел Симо:

– Когато дадох обещанието си пред Бога първоначално трябваше да внасям по един лев, но сега давам по петстотин и мисля, че това е прекалено.

Симо го потупа по рамото и го посъветва:

– Страхувам се, че не можеш да получиш освобождаване от обещанието, но има нещо, което можеш да направиш. Просто помоли Бог да ти намали доходите, така че пак да даваш по един лев.

Бог заслужава най-доброто. Ако те е благословил, попитай Го, как можеш чрез това, което си получил, да благославяш другите.

Когато си отдаден на нещо и изцяло се ангажираш в него, ти ставаш дарител.