В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

Христо бе въодушевен. Той бе слушал не една или две проповеди в църквата, но сърцето му копнееше за друго:

– Моля те, Господи, позволи ми да проповядвам.

Той нямаше търпение да бъде призван от Бога и Той да му възложи да проповядва.

Настанаха тежки дни в живота на Христо. Той трябваше да седи в църквата между другите хора и да слуша поредният проповедник.

– Говори по Библията, – негодуваше в преценката си Христо, – но не може правилно да назовава книгите от Словото.

Докато той съдеше този или онзи проповядващ, Бог развиваше неговия дар.

И Христо проповядваше в банята под душа, в гората на птичките. Полагаше ръце на дървета и храсти, …. Всичко това бе доста комично, но беше част от сезона на ферментацията.

Христо прекара години наред в почистване на басейна за водно кръщение, метеше църковната сграда, изхвърляше боклука, срещаше хората на вратата преди неделното богослужение…….

Един ден, когато беше при дядо си, Христо осъзна нещо много важно.

Дядо му бе смачкал гроздето в кацата и двамата го наглеждаха докъде е стигнала ферментацията в нея. Чакането им се оказа много полезно, защото в кацата ставаше нещо „тайно“, което не можеше точно да се разбере.

– Що се отнася до винопроизводството, ферментацията е нищо повече от изчакване, – сподели дядото на Христо. – Гроздовите зърна са просто смачкани и няма за тях сега вече болка. Но след това те се подготвят за следващата стъпка. Трябва да се внимава, защото разрушението идва бързо при прекалено бързане.

Христо помисли за себе си, сравнявайки се с тези гроздови зърна.

Той желаеше да проповядва, но нещата не се случиха така, както искаше.

– Докато чаках да ме поканят да проповядвам, – разсъждаваше на глас Христо, – Бог работеше върху характера и сърцето ми. Отмахна нервността ми. Изчисти мотивите ми.

Да, Бог позволи да изкипи всяка примес от Христо, защото не можеше да го остави като нерафинирано, неферментирало и недоразвито изделие.

Дойде време и Христо бе поканен да проповядва. Сега той можеше с помощта на Божия Дух да провъзгласи Писанията, така че да се възприемат от слушателите и то така, че Словото да ги променя.

Дони вървеше навел глава. Дъждът ръмеше в унисон с настроението му.

Той знаеше, че по благодат Бог му е простил и е получил пропуск за вечността, но за сега смяташе само едно:

– Моята задача е просто да устискам до края. Трябва да откривам греха, да го отстранявам от себе си и да се отдам на по-библейски начин на живот.

Той се почеса по главата и отбеляза сам за себе си:

– Опитвах, но не работи. Постоянно се провалям.

Дони се чувстваше разочарован и обезсърчен.

Сякаш бе вкаран в игра, която не можеше да играе и то от някой, който точно му отброява точките.

Прибра се подгизнал от дъжда и изцяло обезсърчен. Легна и бързо заспа.

Сутринта стана в шест часа. Това бе времето, в което ставаше да се моли.

Молеше се, но без всякакво желание.

Накрая не можеше вече да издържа повече това мъчение и извика към Бога:

– Не мога да направя това, което искаш от мен ….

Тогава тих глас го посъветва:

– Прочети от посланието към римляните тринадесетия стих от осма глава.

Дони бързо отвори Библията си и прочете:

– “Защото, ако живеете плътски, ще умрете; но ако чрез Духа умъртвявате действията на тялото, ще живеете.“

Тези думи гръмнаха като фойерверки в главата му.

– Бог знае, че нуждата ми е много голяма – започна той да разсъждава на глас – и не е достатъчно само да ми прости. Нужно е да Му позволя да дойде и да живее в мен. В противен случай няма да постигна това, за което съм предназначен. Това, за което бях новороден.

Дони крачеше из стаята. Разпиля с ръка косите си и продължи:

– Имам нужда от присъствието и силата на Светия Дух и то вътре в мен, защото грехът отвлича желанията на сърцето ми, заслепява очите ми и отслабва коленете ми. Проблемът ми не е само във вината от греха. Той е и в неспособността ми, до която води греха.

Дони бе много развълнуван. Очите му се отвориха и той вече знаеше какво трябва да прави.

Бог благославя Своите деца с убеждаващото и даряващо зрение, което създава желание и сила в присъствието на Духа.

„И ако живее във вас Духът на Този, Който е възкресил Исуса от мъртвите, то Същият, Който възкреси Христа Исуса от мъртвите, ще съживи и вашите смъртни тела чрез Духа Си, който обитава във вас“.

Пак заваля. Мирон срещна само Нако и двамата се упътиха към близкото кафене. Отърсиха мокрите си якета и седнаха на една маса близо до вратата.

– Виж, – беше се разпалил въпреки дъжда Нако, – в наше време имаме непрекъснат достъп до каква да е информация и то по 24 часа, седем дни в седмицата. Можеш да намериш това, което ти трябва в You Tube …..

– Въпреки че тези знания са полезни, – прекъсна го Мирон, – човек може да поеме твърде много ненужна информация. А нима за това сме били създадени?

– Какво лошо има в това, че получаваме информация? – изропта Нако. – Ненужна информация … за какво сме били създадени? … Дрън дрън….

– Бог ни се създал да живеем в общност, – кротко каза Мирон.

– Е, и? – наежи се предизвикателно Нако.

– Това означава, че имаме нужда от добри приятели, – обясни Мирон.

– Че защо са ми? На мен и сам ми е добре! – гордо заяви Нако.

– Ако погледнеш само приемането на информация, мога смело да каже, че това не води до никаква промяна. Ние се нуждаем от мъдрост, а такава расте в общността.

– Ако получаваш информация, това не е ли мъдрост? – попита изненадано Нако.

– Всеки може да получи инструкции как да направи това или онова, но мъдростта е нещо повече, – усмихна се Мирон.

– Повече?

– Първото нещо, за което Бог казва, че „не е добро“ е това – човек да е сам. Ние сме създадени да се нуждаем от другите. Исус разкри това за нас в Своя живот и служение на земята. Той избра несъвършени хора като нас, с които да прекара живота си. Те ядяха, молеха и служеха заедно. Защо го е направил? – Мирон предизвикателно попита Нако.

– Исус съвсем не е имал нужда от тях, – почеса се по главата Нако – и все пак …..

– Може би е искал да ни покаже, че да обичаме несъвършените хора е завидна цел или че е хубаво да имаш добри приятели.

– Приятели, – започна да мърмори Нако, – Юда го предаде, Петър се изсилваше и то не малко, а после се отрече от Него.

– Да, но Исус ги обичаше въпреки това. Можем да се поучим от такава любов.

– Колко съм ги търсил, – въздъхна дълбоко Нако, – но този, който харесвах все имаше нещо, което ме караше да го зарежа.

– Често можем да бъдем толкова вманиачени да намерим съвършения приятел, че пропускаме тези, които са пред нас. А когато сме открили поне един, трябва да го обичаме с недостатъците му така, както Исус ни обича.

– Лесно е да се каже, – сбърчи нос Нако.

– Другото предимство на общността е, че Исус не само я е основал, но е обещал да бъде сърцето ѝ.

– От къде знаеш това? – недоверчиво попита Нако.

– Сам Исус казва, че където са събрани двама или трима в Неговото име, Той е сред тях.

Това бе казано много точно и Нако нямаше какво да възрази.

– Ако се опитваш да подредиш своя живот без хората около себе си, ще се разочароваш от начина, по които се развиват нещата за теб. Ние се нуждаем от другите, за да изпълним целта си, за да открием кои сме. Трябват ни, защото те ни подкрепят, укрепват, молят се за нас, предизвикват ни и ни помагат, когато паднем и се провалим.

– Нещата могат да се объркат, – наруши дългото си мълчание Нако.

– Да, това е напълно възможно, но когато изберем да обичаме като Исус, ще осъзнаем, че се движим в правилна посока.

Пастирът проповядваше вече от половин час, когато запъхтяна в салона бързо влезе Мина. Тя бе възрастна жена и редовно посещаваше богослуженията, бе ревностна за Бога. Редовно четеше Библията си, молеше се сутрин и вечер, не пропускаше десятъците и даренията,  но днес непредвидено закъсня.

Приятелката ѝ Вера, като я видя ѝ махна с ръка да седне на свободното място до нея. Двете жени се заслушаха в проповедта и до края на службата не размениха нито дума.

Когато свърши богослужението и всички вече излязоха навън, Мина започна припряно да обяснява на приятелката си, още преди тя да я попита за закъснението днес:

– Да знаеш какво ми се случи като идвах насам?!

– Какво? – ококори любопитно очи Вера.

– Бях тук наблизо на кръстовището …., – започна притеснено Мина. – И изведнъж черна котка ми пресече пътя. Така че трябваше да чакам някой да мине първи, преди да аз тръгна. А никой не идваше, сякаш хората се бяха изпарили. Чаках много, дори не знам колко време мина, докато се зададе една дребна старица, която мина преди мен ….. Та за това закъснях.

Вера повдигна вежди, изгледа приятелката си и я скастри:

– Бива ли така? Много си суеверна, сестро! Да беше плюла три пъти над лявото си рамо.  След това можеше спокойно да продължиш и нямаше да закъсняваш.

Ех, тези суеверия!