Миро излезе от църквата с приятелят си Филип. Двамата бяха на Великденската служба.

Филип за момент спря и попита:

– Би ли дръзнал да умреш за праведния?

Миро само вдигна рамене, а Филип добави:

– Виж, Христос е умрял за нас още, когато сме били грешници.

– Ние сме отговорни за това, което сме извършили, – въздъхна примирено Миро. – И не можем по никакъв начин да го поправим.

– Забележи, – наблегна Филип, – Той бе разпнат и възкръсна не само за да бъдем оправдани, но и примирени с Бога.

– Не е ли странно, че ние нищо не правим в този исторически момент? – попита Миро.

– Да, бяхме слаби, грешници и врагове на Бога. Неспособни сме да променим пътя, който ни води към Божия гняв, – съгласи се Филип.

– Този гняв е отговорът на собствената ни глупост, – тръсна глава Миро. – Ние постоянно се стремим към самоунищожение, без да го осъзнаваме.

– Ето това е благата вест, – плесна с ръце Филип, – Бог противопостави Своя Син в битката за нас срещу греха.

– Е, може да не разбираме напълно как и защо всичко това се случва, но ние преживяваме радостта от свобода, – тържествено обяви Миро.

За Наско сякаш се повтаряше един и същ лош ден отново и отново. Той постоянно се бореше с отчаянието, безизходицата ……

Какво ли не бе?

Болести, разрушени взаимоотношение, блудни деца.

Всичко изглеждаше толкова мрачно.

А днес му се присмя и един колега:

– Празнуваш една смърт?!

Бе Разпети петък и Наско реагира веднага:

– Исус се жертва и страда за нас и това страдание не бе безцелно. Той взе нашия грях на кръста, за да можем да бъдем спасени. Без Неговата жертва не можем да бъдем оправдани пред Бога.

– Много добър ден, няма що, – иронично добави колегата Му.

– Именно този ден ни напомня, че всички наши страдания и борби ще свършат един ден. И тогава няма да има сълзи, смърт, траур или болка. Всичко ще бъде съвсем различно.

Колегата му махна с ръка и излезе от стаята.

– Може да изглежда, че злото е победило в този ден, но това не е така, – вече на себе си каза Наско. – Исус триумфира над гроба. Смъртта не можа да Го задържи и Той възкръсна!

Всичките болки, страдания и унижени на Наско се стопиха пред мисълта, че такава смърт си заслужава да бъде празнувана.

Елена се грижеше за майка си, докато тя бе в болницата. Това бяха тежки месеци за нея.

Един ден Елена застана на колене и се помоли:

– Благодаря ти, Господи, за това време, когато бях болногледач на майка си. Помогни ми по-леко да приема загубата ѝ.

Тя се мъчеше да хвали Бога, а същевременно се бореше със смесените си емоции.

Когато майка ѝ напусна този свят, Елена плака неудържимо.

Въпреки болката и скръбта си тя прошепна:

– Алелуя.

По-късно се укоряваше:

– Как мога в такъв опустошителен момент да хваля Бога?!

Дълго размишлява над това и разбра:

– Бог преплита трудностите и надеждата. Има времена на скръб и радост, чувство на сигурност и ужас.

Независимо дали сме щастливи или наранени, можем да се доверим на Бога и да му се покланяме с радостни викове и сълзи на хваление.

Голяма скръб обзе семейство Манолови. Бащата почина.

Никола тежко преживяваше случилото се, защото много бе близък с него, а сега него го нямаше.

Изгуби се утеха, спокоен сън, редовна храна и сигурен план за напред.

До сега Никола се движеше в света, място, където не само живееше, но и действаше според собствените си желания и настроения. Често бе мамен и се заблуждаваше в много неща, а сега се питаше:

– Накъде?

Бе виждал баща си да се моли, но до сега той вършеше това повече по задължение и за него това нищо не означаваше.

В тези тежки дни Никола искрено се обърна към Бога:

– Научи ме какво да правя, Господи. Болката ми е голяма. …. Сякаш няма бъдеще за мен ….

– Следвай Ме, – дочу тих и нежен глас.

– Господи, позволи ми да погреба баща си и ще дойда….

– Върви след Мене, и остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.

Това бе явна покана.

Никола бе физически жив, някои около него също, но всъщност бяха мъртви, отделени от Бога. Ако той останеше там, където бе сега, щеше да си остане духовно мъртъв.

Единственото, което трябваше да направи бе да последва Господа и да му посвети живота си.

И Никола го направи. Мирът дойде в сърцето му и той знаеше вече за какво да живее.

Каква нощ! Марин се въртеше неспокойно в леглото си.

Сънуваше кошмар, ……потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в някаква непрогледна яма.

Марин се напрегна в съня си … и изплува от дъното в реалността.

След като се събуди, чувстваше се гадно и му бе все още страшно от преживяното.

Целият бе в пот. Сърцето му биеше лудо, а кошмарът все още бе пред очите му.

– Все пак съм жив, – въздъхна дълбоко Марин.

Изведнъж усети лек полъх . Чу тих и нежен глас:

– Краят наближава. Стани, ти, който спиш. И възкръсни от мъртвите и ще те осветли Христос.

Марин се изненада и падна на колене.

Опитът от съня, който потопи нашият герой в смъртта, разруши илюзията му за сладостта на греха. Разкри му кое е черно и кое бяло.

Ние не само трябва да се събудим, но и по призива на Бога да се откъснем от страстите и покварата, които ни измъчват, за да получим вечен живот.

Христос ни дава тласък за да се пробуди душата ни. Какво чакаме още?!