Марк бе на средна възраст и като добър християнин, той редовно четеше Библията си.

Тази сутрин съпругата му надникна през рамото му и изрази загрижеността си:

– Марк, много непристойни материали четеш.

– Какво говориш, Диди? – възрази Марк. – Чета „Песен на песните“, за да изуча духовните метафори в нея.

– Знам аз за какво я четеш? – размаха ръце Диди.

– Скъпа, чета го само за доктрината. Прескачам всички неща за… ами… ъъ… нали знаеш.

– А защо си подчертал пасаж, сравняващ любовта на автора „с кобила сред колесниците на царя“ …….

Когато Марк бе притиснат, той започна да уверява съпругата си:

– Просто изучавам любовта, която Бог проявява към децата на Израел и определено не разглежда нито един от…хм… непристойните пасажи.

През вековете множество тинейджъри са откривали в „Песен на песните“ много от нещата, които не са знаели. Например, че Библията съдържа израз за мъже, които прескачат по хълмовете като газели или пък „най-отбраните плодове“ на жените.

Тази книга в Писанието е много отдавна спорна. Мнозина поставят под съмнение нейната духовна достоверност, докато други твърдят:

– Ние я разглеждаме, за да си напишем статиите.

Диди продължаваше да натяква на мъжа си:

– Кого заблуждаваш?! Мигар не те знам ….

– Рядко чета „Песен на песните“, – взе да се оправдава Марк. – Надзърнах в нея само този път, за да видя дали има някакви добри евангелски аналогии, които съм пропуснал при предишните разглеждания. Не съм гадняр. Какво? … Не съм.

Диди попита съпруга си:

– Би ли настроил съдържанието в Библията, така че да се ограничи изкушението по време на бъдещи ти сесии за изучаване?

Марк се почеса по глава, а след това бавно отговори:

– Ще си помисля за това, но определено нямам проблем. Мога всякога да спра да чета „Песен на песните“, когато пожелая.

Настъпи, поне за сега, примирие.

Вечер, но прекалено тъмна. Облаци затуляха небето и не се виждаха луната и звездите.

Слави седеше в любимия си фотьойл и се чувстваше самотен. Той бе тъжен заради проблем, който не бе споделил с никого.

Изведнъж си спомни въпросът, която бе чел в една книга:

„Ако дърво падне в самотна гора и няма никой наблизо, който да го чуе, то издава ли звук?“

Това бе породило много философски дебати, но отговор нямаше.

Слави се усмихна и попита:

– Когато никой не чува вика ми за помощ, Бог чува ли го?

Спомни си за един от псалмистите, който бе изправен пред заплахата от смърт и победен от страдание, как се бе почувствал изоставен, но въпреки всичко бе извикал към Бог, защото знаеше, че Господ слуша и ще му помогне.

Когато никой не знае нашата болка, Бог я знае. Когато никой не чува виковете ни, Той ги чува.

Знаейки, че Бог ще ни покаже Своята любов и защита, ние можем да сме спокойни в трудните моменти.

Можем да имаме мир, укрепени от увереността в Божието присъствие и помощ.

Отговора на въпроса на Слави, дали Бог го чува, е да.

Божията помощ и присъствие е нашата почивка.

Дочо отново роптаеше:

– Какво ще стане ако не се помоля? Трябвало да говоря с Бога. Нужно ли е?

– Ако молитвата за теб е нещо, което трябваш да отметнеш от списъка за неприятни задължения или чувстваш натиск да кажеш правилните неща по правилния начин…….

– Да, така е, – Дочо прекъсна баща си.

– Навярно не си повярвал в силата на молитвата, защото си се разочаровал много пъти, че не си получил отговор, – продължи баща му спокойно. – Бог не иска да гледаме на молитвата по този начин.

– А как? – повече с неудоволствие, а не за да разбере попита Дочо.

– Той я е създал като начин да Го опознаваме. И не трябва да я използваме като бизнес сделка или списък на желани предмети. Целта на молитвата е да се доближаваме до Бог.

– Да се доближим, да Го познаем… – намръщи се Дочо.

– Бог иска да гледаме на Него като на приятел, който винаги е готов с радост да ни изслуша. Той никога няма да ти каже, че споделяш прекалено много. Не се разсейва и не е прекалено уморен, за ни отдели цялото Си внимание.

Дочо пристъпваше от крак на крак и си мечтаеше по-скоро да се отърве от това досадно бреме, а баща му продължи:

– Той винаги е готов да продължите от там, където сте прекъснали преди, без да ти се сърди.

Дочо само вдигна рамене и нищо не каза.

– Нали всеки ден те питаме с майка ти, как е минал деня ти, но отговор като „добре“ не ни задоволява, защото ние искаме да знаем: Какво те е вълнувало? Какви препятствия си имал? Нещо тревожило ли те е? …. Колко повече Бог иска да чуе всичко това.

Дочо само въздъхна отегчено.

– На Господа трябва да говориш като на най-добър приятел, – поклати глава бащата. – Следващия път, когато се почувстваш тъжен, ядосан, напрегнат, въодушевен или готов да избухнеш, не е ли по-добре вместо да се обадиш на приятел, да го споделиш с Бог?

– А мога ли да не го казвам на глас?

– Той знае и мислите ти. Просто отдели време да споделиш нещо истинско с Него.

Днес изпече слънце. Е, имаше някое и друго облаче, но те не помрачиха общата картината.

Цено и Жеко се бяха спрели на сянка и разговаряха.

– Примамка и измама, – горещеше се Цено. – Това е чудесна тактика, нали?

– Така е, – съгласи се Жеко. – Изкушаваме се и се подмамваме от обещанието за забавление, удоволствие и спокойствие.

– Всичко, което може да ни предложи този свят, е синтетична, изкуствена, фалшива версия на истинското, – наблегна Цено.

– Но това не отменя и не омаловажава влиянието, което може да има върху нас пристрастяването, – отбеляза Жеко.

– Знанието има стойност само ако върви с действие, – плесна с ръце Цено.

– За това, – напери се Жеко, – не трябва да бъдем ръководени от критериите на този свят ….

– А да се променяме, като непрекъснато обновяваме ума си, – прекъсна го Цено.

– За да сме способни, – размаха ръце Жеко, – да разпознаваме какво желае Бог, кое е добро, угодно и съвършено Нему.

– Когато обновяваме ума си, ние се преобразяваме – възторжено възкликна Цено – и се научаваме как да се справяме с живота и най-вече това, което ни поднася той.

– Трябва да познаваме Божието Слово и любовта, която Бог има към нас, за да разпознаваме измамника веднага, – заключи Жеко.

Може би щяха още да си говорят, но решиха, че силно препича и си тръгнаха.

Мартин дойде при приятеля си и едва не се разплака:

– Загубих всичко.

– И вярата ли? – попита го Спас.

– Не, нея не съм я загубил, – намуси се Мартин.

– О, може би нещо с характера ти? – погледна го озадачен Спас.

– Какво говориш? Как мога да си изгубя характера? Мога да го променя, но не за това става въпрос.

– А, може би имаш предвид спасението? – Спас тревожно огледа приятеля си.

– Не, не и не, – възмутено възрази Мартин.

– Е, тогава всичко е наред, – усмихна се Спас. – Щом не си загубил никое от тези трите това, което смяташ за загуба, няма съществено значение.

– Какво разбираш ти?! – вдигна ръце Мартин. – И това ми било приятел. Вяра, характер, спасение дрън дрън …. Това ли са най-важните неща?

„Онова, което се цени високо между човеците, е мерзост пред Бога“.