Зарко получи един безценен подарък от баща си. Това бе увереността.

Баща му често му повтаряше:

– Развивай талантите си. Следвай призванието си.

Зарко се проваляше, въпреки големите усилия, които полагаше. Тогава баща му бе до него и го насърчаваше:

– Не се отказвай, продължавай напред.

Рефренът, който звучи и до днес в съзнанието на Зарко, бяха думите на баща му:

– Сине, гордея се със теб!

Зарко не бе направил много неща, с които можеше истински да се гордее. И все пак твърдението на баща му го подкрепяше.

Сега, когато вече е на средна възраст, Зарко бе постигнал няколко неща, с който можеше в действителност да се гордее баща му, но той вече не е между живите на тази земя.

– Тъжно ми е, че не можа да ги види, – казваше си Зарко, – но съм сигурен, че щеше да ги одобри.

Няма по-добро упражнение от това да подадеш ръка и да привдигнеш някого.

Мишо бе мрачен и подтиснат.

Баща му го видя и попита:

– Какво си се умърлушил?

– Татко, все не успявам. Чувствам се нищожен …

Бащата се усмихна, поглади сина си по главата и каза:

– Виж тези две дървета – и той му показа тези, които се виждаха до прозореца.

Мишо ги погледна и измърмори:

– Едното е малко, а другото голямо. И какво?

– Те си живеят добре и нямат никакви проблеми, – отбеляза бащата.

Мишо само повдигна рамене.

– Малкото дърво не се оплаква, че е е нищожно и не може това, което прави голямото, – добави бащата.

Мишо се замисли и каза:

– Може би защото не се сравнява с голямото …

– Сега вече знаеш, че не всичко можеш, както другите. Всеки си има свои собствени дарби и трябва да ги упражнява, за да успява.

Нели бе за първи път на зъболекар. Щом чук бръмченето на бормашината, тя скочи бързо от стола.

Зъболекарят я подкани:

– Хайде, Нели, ела! Няма нищо страшно.

Малкото момиченце уплашено клатеше глава и отказваше да се върне:

– Не, няма да дойда …

Зъболекарят само се усмихна и се обърна към бащата на Нели:

– Моля ви, елате и седнете на зъболекарския стол.

Бащата се съгласи, защото мислеше, че по този начин ще помогне на дъщеря си да се престраши.

Тогава зъболекарят се обърна към момиченцето и каза:

– Сега се качи и седни в скута на татко.

Докато баща ѝ я гушкаше, Нели се отпусна напълно и зъболекарят можеше да продължи работата си.

В живота има много неизбежни предизвикателства и изпитания и ще трябва да преминем през болка и страдание, но в Божите успокояващи ръце ние ще можем да понесем нашите кризи и обстоятелства.

Така ще Му позволим да укрепи нашата вяра, докато растем.

Това бе Тони, излезеха ли нещата извън контрол, той винаги обвиняваше някой или нещо.

Днес бе поредното му мърморене:

– Ако не бях беден, щях да се справя с живота. Всичките ми проблеми щяха да се решат, ако имах много пари.

Баща му се усмихна и каза:

– Тези, които обичат парите, никога няма да имат достатъчно.

А сестра му Катя размаха ръце и изрази несъгласие с думите на брат си:

– Глупаво е да се мисли, че богатството носи истинско щастие.

– Нека имам много пари, – сбърчи нос Тони и погледна предизвикателно сестра си. – Тогава по друг начин ще говориш.

Катя веднага откликна на предизвикателството:

– Колкото повече пари имаш, толкова повече хора ще идват при теб, да ти помагат, да ги похарчиш.

Тони ѝ се закани, а тя закачливо продължи:

– Каква полза ще имаш от богатството, освен да гледаш, как изтича между пръстите ти?!

А баща му добави:

– Хората, които работят усилено, спят добре, независимо дали ядат малко или много, а богатите рядко получават добър сън. Богатството не решава проблемите, нито може да те направи щастлив.

– Дай ми пари, пък тогава гледай, – потри длани Тони.

– Богатите са също толкова безсилни в живота си, колкото и бедните, – изказа нов аргумент Катя. – Те дори повече страдат от различни зависимости.

Баща му го изгледа тъжно и поклати глава:

– Не е нужно да чакаш, докато получиш много пари, за да се справиш с проблемите си. По-добре спри да обвиняваш някой или обстоятелствата около теб и признай истински своето безсилие. Това може да ти помогне много повече. Няма значение дали имаш много или малко, никога няма да ти е „достатъчно“.

– Оф, – изпъшка Тони, – с вас човек не може да се разбере.

И той демонстративно напусна стаята.

Стоян седеше пред чертежа и ступаните материали и леко се почесваше по главата.

– Ох, как ще се справя със всичко това? – питаше се той със съмнение.

То бе породено от мисълта натрапила се в главата му:

„Не, не можеш. Винаги се проваляш. Не си въобразявай, че този път ще успееш“.

А тих и нежен глас, който Стоян едва долавяше, му шепнеше:

– Можеш! Не се страхувай! Аз ще ти помогна.

Но нахалникът кънтеше в главата му:

– Бог те е изоставил. Не го търси.

Стоян беше поставен пред избор. Той трябваше, сам да реши, кого да слуша.

В този момент Стоян си спомни думите на баща си:

– Не давай ухо на глупаците и присмивачите, по-добре слушай гласа на Бога.

Стоян въздъхна тежко и реши в себе си:

– Трябва да заглуша старите гласове, които ме връщат назад. Моят избор е да слушам Господа!