Сашо бе радостен. В антикварната книжарница бе открил много старо издание на книга от неговия любим автор.

Това бе едно от първите издания на тази книга.

На вътрешната страница бе изписано името на предишния собственик.

„Юри Павлов декември 1943 г“.

– Сигурно става въпрос за времето, когато са отпечатвали части от тази книга, – предположи Сашо.

Той махна с ръка:

– Този писател казва нещата така, че запечатва Божието Слово в сърцето ми, – възкликна Сашо.

И той се зачете в старото издание:

„Същественият порок, най-голямото зло, е гордостта. Непокорство, гняв, алчност, пиянство и всичко това, са просто ухапвания от бълхи в сравнение: именно чрез Гордостта дяволът стана дявол: Гордостта води до всеки друг порок: това е пълното анти-Бог състояние на ума. . . Докато се гордеете, изобщо не можете да познавате Бога. Гордият човек винаги гледа отвисоко на нещата и хората; и разбира се, докато гледате надолу, не можете да видите нещо, което е над вас“.

– Гордостта е зловеща, – въздъхна Сашо, – а Бог ме призовава към смирение, но не преувеличеното и самоотричащо се такова, нито към фалшива скромност. Той ме предизвиква да осъзная колко голяма е Неговата святост в сравнение с моята греховност.

Динените лози бяха завладели градината на Лозан. Те се виеха по пътеката. Бяха се покатерили и по оградата.

– Каква напаст, – сериозно се разгорещи Лозан, – задушават зеленчуците ми. Трябва да предприема сериозни мерки.

Цял ден Лозан се зае да разплита стъблата и листата. Повече не ги остави и щом се появяха, веднага ги изскубваше.

Най-накрая узряха пълнички домати и лъскави чушки.

Грехове като алчност, похот и омраза могат да завладеят живота ни като лозите, които се опитваха да доминират в градината на Лозан.

Ако не се грижим за него, семето на погрешна мисъл, то може да се развие, докато не започне да контролира желанията и действията ни.

Грехът лесно ни оплита и ни пречи да растем духовно.

За да се освободим, е необходимо да признаем, че се нуждаем от помощ. Това може да бъде трудно, ако сме убедили себе си и другите, че това не е сериозен проблем.

Ако искрено си признаем, Исус ще ни покаже как да променим житейските си модели.

Чрез силата на Светия Дух можем да преодолеем всяко робство, което ни пречи да процъфтяваме.

Пак дебат. Отново уточнение и разбиране.

Трима млади хора бяха на едно място и какво друго да правят, освен да споделят мисли, разочарования и успехи?!

Захари отбеляза:

– Харесва ни да мислим, че сме верни хора.

– А защо не? – повдигна рамене Райко. – Отиваме навреме на работа, отделяме достатъчно време за семейството си. Когато се ангажираме със дадена дейност я изпълняваме …

– Но независимо колко силно се стараем да бъдем верни, ние не сме съвършени, – прекъсна го възмутен Захари. – Навярно ще пропуснем среща, детски футболен мач или ще забравим за някой доброволчески ангажимент.

– Тъй като не можем винаги да сме верни хора, обнадеждаващо е да знаем, че служим на един верен Бог, – оповести тържествено Въло.- Той е винаги верен да се отзове и да работи в нашия живот. Спазва обещанията Си и чува нашите молитви. Най-важното е, че винаги остава с нас.

– В живота ни се случват неща, които ни пречат да сме изцяло верни на другите, – уклончиво започна Захари. – Понеже сме хора, се изкушаваме да правим избори въз основа на собственото ни самосъхранение, егоизъм и алчност.

– Много просто, не можем да сме перфектни през цялото време, – съгласи се Райко.

– Ако ние не се отзовем, Бог го прави. И Той нежно ни води обратно към работата, която ни е дал специално да вършим, – уточни Въло, – свързана с това да бъдеш на разположение на другите.

– Но ние сме несъвършени, – възрази Райко. – Как ще станем верни?

Въло се усмихна и обясни:

– Когато се обърнем към Божието съвършенство във времето когато то не ни достига, Неговата вярност ни променя.

Кирил подритна едно камъче попаднало пред дясната му обувка и заяви категорично пред приятеля си:

– Не е ли съвсем ясно? Аз съм това, което печеля.

– Мнозина в нашето общество смятат за успех месечната си заплата, трофеите от състезанията си или „ играчки “, които могат да купят, но това е мит, – възпротиви се Гошо.

– Защо мислиш така? – погледна го предизвикателно Кирил.

– Когато хората се облягат на „Аз съм това, което печеля “, те основават собствената си стойност на парите и материалните блага ….

– Че на какво друго? – прекъсна го Кирил.

– Все едно казваш: „Аз съм това, което правя“.

– Какво лошо виждаш в това? – свъси вежди Кирил.

– Човек хванат в капана на тази заблуда обикновено си мисли: „Ако работех малко повече и по-дълго тази година, щях да надстроя колата си на лизинг до по-нов и по-хубав модел и тогава всички щяха да ми се възхищават“.

– И какво от това?

– Най-богатите в нашето общество често са и най-ядосани, защото необузданата им алчност води до невъздържана враждебност.

– Е, чак пък враждебност? – Кирил плесна недоволно с ръце.

– Когато човек има повече от необходимото, той се ядосва, защото играчките, които купува, не му носят удовлетворението, което търси. Всяка нова покупка възпира ядосаните да се примирят с това кои са, за разлика от това, което могат да натрупат.

– Цял живот човек се стреми към нещо и като го постигне си поставя нова цел, – не се съгласи Кирил с казаното от Гошо.

– Само глупак може непрекъснато да събира материални блага, – махна с ръка Гошо.

– А според теб какво трябва да прави? Ако това му харесва, защо не?

– Исус е Този, Който дойде да даде истински живот и радост в най-голяма степен.

– Пак с твоя Бог, не можа ли да измислиш нещо друго? – Кирил недоволно поклати глава и се отдалечи по алеята от приятеля си.

Петър се върна въодушевен у дома. Той бе още млад и много възможности се разкриваха пред него.

– Повишиха ме, – радостно заяви Петър. – Сега съм ръководител на цял сектор.

– Радвам се за теб, но разумно преценявай възможностите си, – каза баща му.

– Е, татко, ти все за проблемите и тревогите мислиш. Бъди малко по-оптимистичен.

Бащата го изгледа изпитателно и добави:

– Човек трябва добре да познава дарбите и силните си страни.

– Щом са ме назначили на тази длъжност, те са преценили, че мога да върша тази работа, – нацупи се по детски Петър.

– Виж какво, моето момче, не всеки учител може да стане директор. Не всеки дърводелец има умение да ръководи бригада….

– Да, От всеки музикант не става диригент, – Петър прекъсна баща си. – Тези много си ми ги разправял.

– Съгласен съм, че едно повишение може да постави човек на мястото му, но стремежа към повече, води до загуба на целта.

– И каква е моята цел? Престиж, по-високо място в компанията или може би по-висока заплата. Но какво лошо има в това? – попита Петър.

– Знаеш ли, алчността е лош съветник в работата, – отбеляза бащата.

– Това означава ли, че не мога да се радвам на повишението си? – в гласа на Петър звучеше помрачена радост.

– Радвай се, – потупа го по рамото баща му, – но не забравяй „По-добре да имаш малко със страх от Господа, отколкото да имаш голямо съкровище с тревога.“ Така че не позволявай на сърбежът за неща или ухото за аплодисменти да те отклони от твоя богоумишлен замисъл!