Тодор израстна в разбито семейство. Наркотиците, алкохолът и физическото насилие бяха нещо естествено в неговия дом.

Не се мина много време и той възприе същите навици.

Преди да осъзнае какво прави, Тодор започна да пие навън и то до късно. Крадеше наркотици от баща си и да ги продаваше, но лошото бе, че започна да ги употребява.

Една сутрин, когато се прибираше след пиене и употреба на наркотици, за да отиде на училище, той се погледна в огледалото. Видя недоволен младеж, който се взираше в него.

Бе се превърнал в човек, който презираше, въпреки че си бе обещал:

– Никога няма да стана такъв.

Не му отне много време за да намери оправдание за поведението си:

– Изглежда това ми е писано. Това е всичко, което нашият малък град предлага. Какво мога да направя?

По това време баба му постоянно го караше да ходи на църква.

В малък град като този, в който Тодор живееше, обикновено се знае, кой какво прави. За това той се стараеше през някои недели да бъде достатъчно трезвен или да не стои да пие чак до сутринта, за да отиде на църква.

Баба му знаеше, че внукът ѝ пие и злоупотребява с наркотици. Поради тази причина старата жена често се молеше за Тодор:

– Господи, покажи му любовта Си и плановете, които имаш за него …

Животът в домът на Тодор ставаше все по-лош, насилието стигаше до крайности.

Една неделя, на едно от богослуженията, Тодор бе докоснат от Бога и нещата се обърнаха в живота му.

Връщайки се назад той осъзнаваше, как любовта на баба му и молитвите ѝ успяха да го доведе до семейство, което бе готово да го приеме. В него му дадоха шанс. Чрез тези хора Тодор усети Божията любов.

По-късно, когато свидетелстваше за своята промяна, той казваше:

– Познах любовта, за която не бях подозирал че изобщо съществува. Тя ме промени. Всичко това се случи с мен, защото няколко души около мен успяха да ми покажат Божията любов.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Владо прекаляваше с алкохола и той осъзнаваше това, но не правеше нищо по въпроса.

Един ден забрави детето си на автогарата. Последваха скандали в семейството. Жена му крещеше като полудяла:

– Край! Развод …

И двамата се разделиха. Жена му отведе сина му и той остана сам.

Животът на Владо тръгна надолу. Той продължаваше да пие и не знаеше къде е. Така загуби работата си. Изхвърлиха го на улицата.

Един ден минаваше край църквата и реши да влезе.

Там го срещна свещеника, на които той разказа следното:

– Не мога да се откажа от пиенето. Уж малко пия и всеки път си казвам, че ще е само една чаша, но после се увличам и нищо не помня. Жена ми ме напусна. Загубих работата си. В безизходица съм. Какво да правя?

Свещеникът погледна отчаяният мъж и каза:

– Няма да ти давам специални молитви и правила, защото много скоро ще ги забравиш, но ще те помоля, когато поискаш да пиеш да се запиташ: „Защо го правя?“ И се моли на Бог. Ако прекараш деня трезвен, благодари на Господа за това.

Владо сви рамене. Той бе опитвал какво ли не до сега и не му бе помогнало, затова реши да опита и това.

На другия ден приятели го повикаха да се подкрепят с някоя и друга бутилка.

Вместо да се съгласи по навик, Владо се запита:

– Защо трябва да отивам с тях? – и започна да се моли.

Изведнъж като на кинолента минаха всичките последствия, които бе преживял след всяко напиване. Душата му буквално се преобърна и той отказа на приятелите си.

Вечерта благодари на Бога:

– Славя те, Господи, защото днес останах трезвен.

Изведнъж изпита голяма радост в сърцето си, а очите му се напълниха със сълзи.

След това, когато го викаха да пийнат, той прилагаше същата процедура.

Минаха години и Владо спря да пие.

Събра се със жена си и детето си. Започна свой бизнес. Построи си къща. Сега ходи редовно на църква и помага в на свещеника с каквото може.

А всяка вечер благодари на Бога, за новия живот, който Той му е дал.

В Новогодишната нощ какво ли не се случва?!

Някои дори се страхуват да го разказват, за да не ги вземат за луди.

Станимир от рано се бе почерпил с приятелите си и сега се прибираше сам у дома, за да срещне Новата година.

С клатушкаща се походка той се изкачи по стълбите във входа на блока, където живееше.

Когато стигна апартамента си, дълго рови в джобовете си, докато извади ключа, за да отвори.

– А, ето го и него … най-после. Не не съм пиян, аз не пих много само две три чашки …

Влезе. Светна в хола и се строполи върху фотьойла си.

– Не е лошо още малко да пийна, така за настроение. Все пак е Нова година, – каза си той.

Езика му се заплиташе, но това не му попречи да се надигне и да отвори барчето, където съхраняваше любимият си алкохол.

Пресегна се и взе една от бутилките. Отвори я с голямо усилие и ….. се стъписа.

От изненада отново се намери във фотьойла.

Пред него бе застанало нещо в бяло. Приличаше на човек.

– Дойдох да изпълня едно твое желание, – каза съществото.

– Аха, – кимна бавно с глава Станимир.

– Избери, кое от тези три неща желаеш, – продължи неканеният гост.

Станимир се опита да фокусира образа на непознатия, но лицето му се размиваше във въздуха.

– Богатство, което никой не е притежавал на земята до сега, – започна да изброява гостът, – мъдрост несравнима с никоя до ден днешен или любов, която запалва сърцата на поетите.

Станимир дълго мига и не знаеше какво да избере. Самият той не можеше точно да определи какво му бе нужно.

Непознатият търпеливо го изчакваше.

По едно време Станимир изтърси:

– Мъдрост …

Гостът се усмихна леко и попита:

– А сега какво ще кажеш най-мъдрият от мъдрите?

Станимир трепна. Поиска да стане, но фотьойла го държеше здраво.

Въздъхна отчаяно и едва не проплака:

– Глупава главо, парите трябваше да вземеш…..

По обяд, когато Станимир се събуди, сметна, че е сънувал поредния кошмар.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.