Вали и неспира. Такова време навява само тягостни чувства.

Уж е пролет, а не прилича на такава. Облачна и студена, навяваща обреченост. Дръвчетата изгубиха цветовете си, а ние чакаме плод от тях.

Рангел седеше в стаята и се чудеше с какво да се заеме в такова калпаво време.

Някой позвъни на вратата и той отиде да отвори.

– Здравей, Рангеле, – поздрави го съседа му Нестор. – Да имаш шкурка, че не мога да намеря моята, къде съм я забутал.

– Имам, – отговори Рангел. – Я по-напред влез да се видим …

Нестор искаше да каже, че е оставил работата си и бърза, но последва домакина.

Рангел постави бутилка с вино и две чаши на масата и каза:

– Хубаво е, че си се захванал с нещо в това дъждовно време, а аз съм като вързан. Обичам да работя навън. Тук съм се затворил и ме спохождат едни мисли … не е за разправяне. Просто ми е тягостно.

Двамата се чукнаха за здраве.

– В повечето от нашите домове неотменима част са чудовищата, аз така им викам, – подхвана Нестор приказката.

– Чудовища? – изуми се Рангел.

– Говоря за телевизора,- усмихна се Нестор. – Гледам твоя не си го пуснал. А моята се е лепнала за него и гледа поредния сериял.

– Недей говори така за тази техника. По нея дават научно популярни филми, поучителни истории, …. – Рангел заръкомаха, защото не му идваше друго наум, – все нещо човек може да научи.

– Проблема е, – намръщи се Нестор, – че телевизията е преминала всякакви правила и граници. Погледни, дава ни акъл с какво да се храним, какво и къде да учим, дори и сексуалният ни живот контролира. Оставаме без сън вперили непрекъснато очи в това домашно чудовище.

– Е, – леко удари с ръка по масата Рангел, – Не е необходимо да изхвърляме бебето заедно с водата за къпане. Човек сам трябва да си постави граници относно ползването на телевизора.

– Не само за нас самите, но и за нашите деца, – допълни Нестор.

Двамата допиха чашите си. Нестор взе шкурката от съседа си и тръгна да довърши работата си.

Рангел погледна тъмния екран на домашното чудовище и си каза:
– Няма да го пускам сега, ще взема да погледна казанчето в тоалетната. Жената се оплакваше, че капе.

На мегдана пред селския ресторант нямаше много хора. Дали жегата ги бе разпръснала или предпочитаха хладните вечери не знам, но по това време само един-двама седяха на масите отвън и тихо си приказваха.

Днес дядо Ганчо и чичо Стоил бяха седнали точно под големия орех на сладка приказка. Като отговорни люде, те обсъждаха политическата обстановка у нас и в света. Не оставяха на заден план и злободневните ежедневни проблеми.

– Днес над семейните ценности е надвиснала огромна заплаха, – въздъхна тежко чичо Стоил.

– Тази угроза е може би най-страшната, – поклати тъжно глава дядо Ганчо. – Такава до сега не е имало в историята на човечеството.

– Виж само какво става у нас, – посочи с ръка неопределено на някъде Стоил. – По необходимост или по собствено желание, жените ходят на работа.

– И техния брой е много по-голям от преди, – допълни дядо Ганчо.

– Много от тях изпитват чувство на вина пред децата си, – продължи приказката си чичо Стоил. – тези неоформени още създания прекарват времето си в детската градина или училище, а после се завръщат в празния си дом.

– За много жени, да не говорим за мъжете, – махна с ръка дядо Ганчо, – издигането в професията и създаването на кариера, са станали много по-важни от взаимоотношенията в семейството.

– Чудно ли е тогава, че има толкова много проблеми в семейството? – попита Стоил.

– Как не осъзнават, – сбърчи големите си вежди дядо Ганчо, – че всяко материално постижение е краткотрайно, а децата са съкровище, чиято стойност е вечна.

– Ние сме отговорни преди всичко за това, – подчерта чичо Стоил, – нашите деца да растат в дом, където се почита Бога и царува Христовата любов.

– Така е, – съгласи се дядо Ганчо, – но де акъл за всичко това.

Обещаха дъжд, а на някои места сняг, но времето остана тихо, макар и облачно. Бе приятно за разходка, тъй като и вятър не духаше. Само сивите облаци, надвесили се над града, можеха да посмутят някого за това, което може да се случи след няколко часа.

Сотир излезе на пейката пред дома си. Годините му тежаха, за това все гледаше някъде да приседне.

Калин го видя от далече и се приближи към него.

– Дядо Сотире, пак ли вардиш пейката? – пошегува се младежът.

– Калине, не ми се смей, ще дойдеш на моите години и тогава пак ще говорим, ако още съм жив.

– Нещо ново? – попита младият човек, колкото да продължи разговора.

– Гледам ви, вас младите и ви се чудя на акъла, – подхвана Сотир.

– Какво пак сме направили? – усмихна се предизвикателно Калин.

– Не е ли странно, че сте приели Бог за даденост? – човръкна го старецът.

– Е, допуснахме материализма, секуларизма и любовта към нещата, за това задушим Божия пламък в душите си, – съгласи се Калин.

– Създадохте Бог по свой собствен образ. Изображение, което е грешно и трагично неадекватно, – размаха показалец Сотир.

– Мнозина от нашето поколение са направили себе си Бог, – въздъхна тежко Калин. – Те смятат, че могат да използват и контролират „Небесен иконом“. Едва ли не, Той ги чака на ръцете и краката, за да задоволява всяка тяхна прищявка.

– За някои вярващи Бог е достъпен и прощаващ. За другите Той е студен, сдържан и осъждащ, – отбеляза старецът.

– Независимо от това как Го виждаме това, което вие и аз мислим за Бога, е важното за нас, – поклати глава младежът.

– Трябва да искате прошка за това, че приехте Неговата голяма любов за даденост, за егоистичните си искания и налагане на собствената си воля, – наставнически започна Сотир.

– Нека Бог вземе любовта ни към нещата в живота и да ни помогне да обичаме само Него, – примирено каза Калин.

– В крайна сметка ще формирате образа на Бога, – завъртя пръст старецът, – в зависимост от това, което носите в съзнанието си.

В един един малък град имаше доста странен магазин. Там хората носеха всичко, което не им трябваше, а в замяна вземаха нещо друго. В този магазин работеше възрастен мъж, който много любезно се отнасяше към посетителите.

– Здравейте, – каза току що влязлата в магазина млада жена.

– Здравейте, – отговори възрастният мъж, – с какво мога да ви бъда полезен?

– Нали тук приемате ненужни вещи? – попита жената.

– Тук, – усмихна си мъжът, – вие можете да дадете каквото искате. А не желаете ли да си купите нещо?

– Не, благодаря. Сега нямам намерение да купувам, каквото и да било. Искам да се отърва от няколко килограма наднормено тегло, от постоянните обиди на съпруга ми, от срама за сина ми, който получава не малко двойки в училище…… С други думи имам много неща, от които бих искал да се избавя.

– Вие искате да дадете всичко това или ще оставите нещо и за себе си?

– За себе си ли? – поклати тъжно глава младата жена. – Всъщност дрехите ми станаха малки и трябва да си купя нови. Вече десет години живея с мъжа си и не мога да свикна, че той си разхвърля чорапите навсякъде. До гуша ми дойде да се червя за сина на родителските срещи в училището. Не, по-добре вземете всичко.

– Е, може би все пак ще оставите нещо за себе си? Ако взема от теглото ви, през зимата ще ви бъде студено. Ще се разболеете, а сега вирусите са се умножили прекалено много.

Младата жена погледна мъжът изненадано.

– Ако утре не промените решението си, ще взема всичко. А колкото до мъжа ви, мога да го отстраня, като му устроя катастрофа на пътя, така никой няма да разхвърля чорапи в дома ви.

Този път жената трепна, а в погледа ѝ се четеше ужас.

– А виж сина ви няма да взема. Когато някой не обича да учи, не можеш да го накараш да прави това. Той е за магазинчето на съседната улица, където продава Ана, една възрастна циганка, тя на драго сърце ще ви отърве от него.

Младата жена се изсекна в кърпичката, въздъхна и притеснени се усмихна, след което каза:

– Извинете за безпокойството. За сега аз не съм готова за такава промяна. Съжалявам, но ще запазя всичко за себе си.

Възрастният мъж поклати глава изненадано и си измърмори под носа

„Най-напред всичко дава, а после „извинете“, не съм готова за това. Гледай им акъла на младите!“

А след това магазинерът без да бърза затвори вратата и сложи табелата „затворено“.

Зима. Сняг. Безлунна нощ. В такава можеш нацяло да замръзнеш.

Малка пухкава топка, стоеше от едната страна на кооперацията и от време на време от нея се чуваше едно жално едва разпознаваемо: „Мяу“.

Зорка мина по улицата. Тя чу жалния вопъл и не се стърпя, пресегна с ръка и улови мяукащото котенце.

Зорка бе алергична към котки, но сърцето ѝ не даде да остави на студа това малко създание.

– Миличко, – Зорка погали мъничето, – ако хазайката те види в апартамента, ще ни изгони. Няма значение,  – махна с ръка тя, – ще си намерим друг.

Зорка го занесе у дома си. Дълго го държа в дланите си. Когато котенцето се стопли и престана да трепери, вдигна очи към новата си стопанка и я погледна очакващо.

Зорка отиде в кухнята. Стопли малко мляко, дори и малко саламче му отряза. Котето изпи млякото, изяде парченцето салам и започна доволно да мърка.

Мъжът на Зорка, Павел скоро се прибра от работа. Той бе много уморен и както бе с дрехите заспа на кревата.

Зорка знаеше колко му е тежка работата, за това в нищо не го упрекна. Съблече го и го зави с одеялото. След това изключи лампата и си легна.

Пухкавият герой започна да изучава апартамента.След като привърши огледа бързо скочи при Павел в леглото и се сгуши до него.

Зорка се бе унесла, когато чу пронизителен вик. Тя веднага реагира и без да разбира какво става, скочи на крака.

– Бързо включи лампата, – каза сърдито Павел. – Хванах плъх!

Когато Зорка включи лампата, се разбра, какъв плъх бе хванал мъжът ѝ. Тя едва не падна от смях. Павел постоя няколко минути объркан, а след това силно се разсмя.

– Толкова малко, а щеше да ми изкара акъла, – Павел се заливаше от смях. – Остава при нас нали?

Павел умолително погледна жена си, тя само кимна с глава и притисна котето до гърдите си.