Чешката реформатор Ян Хус е имал сред съдиите не само врагове, но приятели. Такъв е бил Стефан Палеч. Той посетил Хус в затвора, вечерта преди да бъде изпълнена присъдата му и се опитал да го убеди:

– Направи някоя и друга отстъпка. Така ще можеш да се спасиш.

Но Хус смирено и с любов му отговорил:

– „За мене да живея е Христос, а да умра, придобивка“.

Палачът, който присъствал на разговора, силно се развълнувал и казал:

– Ян, Ян, не си роден за нашия лош свят, ти си свят човек, – прегърнал Хус и се разплакал.

Святият човек принадлежи на Бога и Му се посвещава духовно и морално, безукорно в любовта към Бога и хората. Обичащите Бога се противят на всичко, което не Му е угодно и за нищо на света, не биха направили компромис. И как биха го направили, щом знаят, че ще загубят нещо много по скъпоценно?

Как свидетелстваме на хората, че сме християни? Могат ли те да кажат за нас, че сме свети и че не сме от този свят?

Произведенията на изкуството са като на снимка, при когато се използва обектив и химия. На нея се отпечатва играта на светлината и сянката…

Ето през такава призма пречупва реалността всеки творец. Той преработва действителността, отразявайки всеки фрагмент, който попадне в полезрението му, в зависимост от своята чувствителност към света.

„Печалта на духа“ е странно словосъчетание. Може би това е свързано с  копнежа и очакването в сърцата на много хора. Писателят е свръхчувствителни клетка в социалния организъм. Това е първата клетка, която реагира на отровните неща, които вредят или повреждат човечеството.

„Печалта на духа“ е основния лайтмотив, витаещ в атмосферата на произведенията на изкуството: песни, книги, картини, … нещо вътре в хората е в плен, очаквайки избавление.

Животът не отива отвъд границите на времето и пространството.

Но има една рядка категория креативни хора, които са успели да се измъкнат от пределите, преодолявайки „печалта на духа“.

В техните произведения се чувства нещо особено, самият живот, за който не се е говорило до сега. В техните разкази няма тщеславие, нищо се стига до успокоителното „всичко ще бъде наред“. Те са като лампи на тъмно място.

Светлината, излъчвана от тях, е повече от всичко друго, за всички от малки до големи. Те осветяват тесния проход надалече в суматохата.

Спомням си думите на Христос: „Вятърът духа гдето ще, и чуваш шума му; но не знаеш отгде иде и къде отива; така е с всеки, който се е родил от Духа“.

Мисията на Църквата е да спасява душите за вечността. Църквата не се бори с хората и за тях.

Християните трябва да виждат във всеки човек ценно творение на Бога, призвано към вечен живот. Целта на всеки вярващ е да качи на кораба на Спасението тези, които са зад неговия борд.

Всеки християнин трябва да доведе хората до покаяние и вяра в Христос. Да ги подбуди съзнателно да се присъединят към църквата и да споделят живота си с нея .

Христос не изпрати учениците си да доказват, че са по-прави във вярата си от другите. Той ги изпрати да проповядват Евангелието.

Непознаващите Христос ще дойдат в църквата ако към тях се показва уважение, проявява се търпение, видят готовност да бъдат изслушани, накратко казано ако към тях се прояви любов.

Хората не се привличат ако се бориш с тях, за да им докажеш, че не са прави. Те са притеглени от грижата за техните души.

Заповедта „изпълвайте се с Духа“ в Посланието към ефесяните на гръцки в оригиналния текст има значение за постоянно да пребиване в Духа. Той не ни изпълва, като резервоар, един път за винаги.

Ние трябва постоянно  да бъдем изпълнени с Него. Този стих може да се преведе като: „Бъдете изпълнени и постояно се изпълвайте с Духа“.

Доктор Мерил Тени привежда пример с устройство от стара селска кухня. В ъгъла обикновено има мивка с резервоар, който чрез тръби е бил свързан с воден източник. По този начин резервоарът винаги е бил пълен с течаща вода.

Така и ние изпълвайки се с Духа, не трябва да позволяваме да се изпразваме, подобно на спукана кофа, която отново и отново трябва да се пълни, защото нищо не задържа в себе си.

Святият Дух може постоянно да ни изпълва, ако всеки ден идваме при Христос и Му се посвещаваме.

Ние няма да научим кои сме, ако нямаме взаимоотношения  с околните. Така научаваме истинската си идентичност в общността.

Ние никога няма да научим кои сме всъщност от себе си. Това научаваме от взаимоотношенията си с околните. Това означава, че трябва да се свържем с други хора в общение.

Ако се беше родил и изживял целия си живот до зрелостта, без човешки контакт, нямаше да имаш никаква представа кой или какво си. Дори нямаше да знаеш, че си човешко същество.

Библията казва, че ние трябва да бъде свързани в Божието семейство, Тялото на Христос: „Защото, както имаме много части в едно тяло, а не всичките части имат същата служба, така и ние мнозината сме едно тяло в Христа, а сме части, всеки от нас, един на друг“.
Ние сме като различните части на човешкото тяло. Всяка част си има свой смисъл в организма като цяло, а не по друг начин. Всеки от нас намира смисъла и функцията си като част от тялото.

Ухото изпълнява функциите си и своята цел, като е свързано с тялото. Ако ухото е било отрязано и лежи на земята, каква е стойността му? Никаква, защото не може да чуе нищо.

Същото важи за носа и очите. Ако не са свързани с тялото, каква е тяхната цел? Те нямат цел, защото не могат да помиришат или видят нищо наоколо.

По същия начин, ако не сме свързани с Църквата, тогава ние не знаем целта в живота си, нашата роля, функция, стойността и значението си.