Елена бе самотна майка и трябваше да си намери работа. Децата ѝ се нуждаеха от средства.

Тя стана машинописка, но имаше един проблем.

– Ох, пак допуснах грешка, – често си казваше тя. – Какво да правя? Трябва наново да напечатам текста до тук.

Един ден ѝ хрумна:

– Може би трябва да се създаде нещо, което прикрива грешките.

Така бе създадено Liquid Paper.

Бяла коригираща течност, използвана за прикриване на грешки при писане. След като изсъхнеше, можеше да се пише върху покритието, сякаш нищо не бе сбъркано.

Исус ни предлага много по-мощен начин да се справим с греха си, без прикриване, а с пълно опрощение.

Така Той дава ново начало.

Христос прощава греха ни и ни дава възможност да „напишем“ по нов начин за живота в миналото.

Нека живеем в този обновен живот.

Могат ли емоциите да бъдат прекалено тежки?

О и още как!

Това се случи на Тони. Майка му бе тежко болна.

И изведнъж той не можа да съпостави две неща:

– Молих се за изцерението на майка ми, а сега мястото, там където обикновено седеше, бе празно.

Тони поговори с баща си за своята болка, а той му отговори:

– Всеки би се чувствал така, ти не си изключение, но трябва да запомниш едно, чувствата нямат интелект и за това трябва да се подчиняват на истината в Писанието като тази, където се казва, че Този, който е започнал добро дело в теб, ще го усъвършенства до деня на Христос Исус.

– Това ми напомня, че трябва да вървя в правилната посока, знаейки и разбирайки, че чувствата ми в крайна сметка ще стигнат до краката ми, – усмихна се тъжно Тони.

Той реши да напише още песни, с които да прослави Бога, а на себе си каза:

– Надявам се чувствата ми да наваксат …

Доверете се на Господа, Който прави всичко за наше добро, независимо от обстоятелства, в които се намираме.

Те бяха брат и сестра. Седяха на пейката пред входната врата и улавяха последните лъчи на есенното слънце.

Разговаряха тихо.

Нека се приближим и да чуем за какво точно си говореха.

Веско погледна Валя и попита:

– Не ти ли се е искало да се върнеш назад във времето и да промениш нещо, което си направила или казала?

– В живота ми е имало ужасни моменти, в които съм действала импулсивно, но съжалявам, че съм постъпила така, – въздъхна Валя.

– На мен ми се е случвало да не мога да овладея гнева си и тогава съм се провалял в това, което в момента съм правил, – сподели Веско, – но не мога да се върна назад.

– Това е много тъжно, – вяло се усмихна Валя. – Никой от нас не го може.

– Не можем да отменим грешните дела или да променим лошите думи, – започна да изброява Веско, – Не можем да си върнем тези моменти, когато сме били обладани от ярост, похот, жестокост, безразличие или твърдоглава гордост.

– Но за това пък можем да получим прошка за тези грехове и те да бъдат заличени чрез кръвта на Христос, – отбеляза Валя.

– Въпреки това трябва да живеем с последствията от думите и действията си, – натърти Веско. – Каквото посеем, това и ще пожънем.

– Не, не можем да се върнем, – потвърди Валя, – но нашият милостив Господ е измил минало ни със собствената Си кръв, дадена на кръста за нас.

– По-лесно е ако се научим да вървим много по-близо до Него, – заяви Веско, – ден след ден, час след час, миг след миг и да разчитаме, че Светия Дух ще пази сърцата ни от разрушителни, животоразбиващи грехове.

– Той ще го направи, защото е обещал, – плесна с ръце Валя, – че няма да ни постигне нещо, освен онова, което можем да понесем. Освен това ще ни даде изходен път, така че да го издържим.

– Ех, ако това стане наш начин на живот, – възкликна Веско, – в тези моменти на подчинение ще се освежаваме и няма да имаме послевкус на съжаление.

Любо и Спас бяха връстници. Учеха в един и същи клас, но често се спречкваха, поради различия в гледните точки.

Днес Любо бе под напрежение от изминалото занятие, затова насочи стрелите си към Спас.

Той присмехулно присви очи и попита:

– Спасе, вашият Господ е много ревнив, а?

– Да, Той държи много на любовта ни към Него, – отговори кротко Спас.

– Той ли те избра? – продължи с подигравките си Любо. – А може би не може да издържи, че си свой или че принадлежиш на този свят.

– Той ме обича, – усмихна се Спас. – За това и даде Сина Си, за да не умра поради греховете си.

– Изглежда много ви завижда на доверието? – провокира го с поредния си въпрос Любо.

– Смешно е да се доверяваме на себе си, – поклати глава Спас, – да надничаме в пробити цистерни като пренебрегваме Неговия преливащ фонтан, който е безплатен и винаги на разположение.

– Ех, …и ти, – махна с ръка Любо.

– Когато се облягаме на Него, Той се радва, но когато прехвърлим зависимостта си на друг, разчитаме на собствената си мъдрост или на тази на приятел, когато се доверяваме на някакви наши собствени дела …

– Ха ха ха, – изсмя се Любо, – ще остане недоволен и ще те накаже.

– Каквото и да прави Неговата цел е да ни приближи към Себе Си …

– Навярно много ревнува в каква компания си? Как може да разговаряш с някой друг повече, отколкото с Исус? – ирония преливаше от думите на Любо.

– Да останеш само в Него, това е истинската любов, а да общуваш със света, да намираме достатъчно удовлетворение в земни удобства, дори да предпочитаме компанията на други християни пред общение с Него, това …., – не успя да обясни Спас.

– Това наскърбява вашия ревнив Бог, – Любо довърши самодоволно фразата.

– Той копнее да пребъдваме в Него и да се радваме на постоянно общение с Него, – издигна гласа си Спас.

– А изпитанията, които ви изпраща? – Любо погледна приятеля си предизвикателно.

– Това прави за да отстрани погледа ни от сътворените неща и да го фиксираме върху Него, Този Който е създал всичко, – поясни Спас.

– Любов, любов, но защо е тази ревност? – не се предаваше лесно Любо.

– Той ни обича толкова много, че няма да позволи на нищо да ни нарани и ще ни защити от всички ни врагове.

Любо размаха ръце, сякаш гонеше някоя досадна муха, а Спас продължи възторжено:

– Ще запазя сърцето си в свята чистота само за Христос и със свещена ревност ще затварям очите си за всички очарования на този свят.

Не беше горещо, а и дъждът отдавна бе спрял. Група младежи се бяха събрали в беседката пред блока и разговаряха.

Стефан бе категоричен:

– Който има пари, определя правилата.

– И според теб кой има достатъчно средства, за да прави това? – попита Стойчо.

– Може би …, – Стефан се замисли, а после бързо изстреля, – началникът, президента на компанията, правителството, … Важното е, че който определя правилата, има голяма власт.

– Май и на теб, Стефане, ти се иска да имаш много власт и да контролираш живота на хората? – усмихна му се Дончо.

– А защо не, – без да се смути отговори Стефан.

– Грешите, – обади се Добри. – Бог е този, който определя правилата и има най-голямата власт над нас.

– Но ние правим избора си …, – намеси се и Филип.

– Да, но Той си остава върховния шеф, – възрази Добри. – Ако сме справедливи и вършим това, което е право, спасението ни е близо. Блажен е човекът, който пази ръката си от зло.

Повечето размахаха недоволно ръце, но Добри продължи добронамерено:
– Хубаво е да знаем, че Бог е благ и справедлив. В нашите ежедневни решения ние трябва да следваме Божите правила….

– Защо трябва да го правим? – недоволно откликна Стефан.

– В отговор на благодарност към Христос за това, което Той е направил за нас.

Чичо Манол слушаше дискусията на младежите. Беше му интересно да разбере какво мислят и на какво основават живота си. Той разбра, че все пак е нужен арбитър за това каза:

– Хората около нас парадират със силата си. Тогава е лесно да забравим Кой в ​​крайна сметка контролира всичко. Добре е човек да се подчинява на Божите правила. Предайте живота си на Бога, Той наистина контролира нещата.

Младежите се спогледаха. Те не очакваха такъв край на дискусията си. Едни се съгласиха, а други държаха на своето.

Чичо Манол се усмихна и добави:

– Всичко, което е под Божия контрол, никога не е извън контрол.