Боян гледаше през прозореца навън. Денят още не беше си отишъл.

Бе уморен, но това не пречеше на мислите му да текат.

Той разсъждаваше на глас:

– Има нещо странно утешително във вярата, че контролът е мой. Минимално управлявах детайлите от живота си. Стисках здраво бъдещето си. И всичко това наричах „отговорност“.

След кратка пауза и размисъл Боян продължи:

– Да си призная честно, този контрол е прикрита форма на страх. От какво се страхувам? …. От неизвестното, провал, …. Не знаех какво ще се случи, разхлабвах хватката си и нещата се разпадаха.

Боян повдигна показалеца си нагоре:

– Какъв е проблема?

Този път той замълча за по-дълго време.

Присви очи и се усмихна:

– Оказва се, че контролът е ужасен заместител на доверието. Изтощава те. Изолира те. И забавя изцелението, което Бог е приготвил, защото Той не иска да подаде на ръце, които не се отварят.

Толкова често пропускаме чудото, защото се опитваме да управляваме момента.

Мислим си, че трябва да бъдем спасители, стратези и силни. Но Бог не иска такива неща от нас, Той желае да Му се предадем.

И Бог прави нещо ново. Не леко подобрена версия на нашия план. Не закърпено повторение, а нещо ново.

Но за да го получим, трябва да се освободим от стари очаквания, механизми за справяне, версии за себе си, които никога не са били дадени, за да носят този вид призвание.

Разпадането в живота ви не е наказание, а подрязване.

Ами ако нещото, което се опитвате да контролирате, е точно това, от което Бог се опитва да ви освободи?

Не можете да получите нов живот със стиснати юмруци. Трябва да отворите ръцете си.

Отпускането не е провал, а вяра.

Бог може да направи повече с вашата преданост, отколкото вие със стратегията си.

Не бе като в театър. Беше зловещо тихо.

Мартин бе изтощен.

Сърцето му бе натежало като олово, поради решението,което бе взел преди три месеца. За това се намираше на това място.

Усещаше, че не може повече.

– Не искам да умра, но не знам и как да живея по-нататък, – Мартин крещеше.

Накрая падна на колене и каза много простичко:

– Боже, ако си истински, имам нужда от Теб сега.

Най-ниската точка, в която бе изпаднал Мартин, се оказа в Света земя за него. Не защото се бе осъзнал, а защото най-накрая се предаде.

Бог не презира съкрушения дух. Той го цени.

Защо?

Защото съкрушеността отваря пространството, където благодатта може да се излее.

Ако днес сте на края на себе си, не ѝ се дърпайте дълго.

Това може би е мястото, където всичко се променя.

Бети гледаше ту голямата кутия, ту малкото нещо, което извади от нея.

– Когато видях подаръка си, красиво опакован с червена панделка, си мислех, че вътре има нещо голямо, а то … – разочаровано повдигна рамене тя.

Баба чу думите ѝ, усмихна се и я попита:

– Бети, ами ако вътре нямаше нищо?

– О, бабо, това би било пълна подигравка.

Старицата погали внучката си и добави:

– Понякога, когато гледаме външната форма, очакванията ни са големи….

– А защо не? – намръщи се Бети.

– Това е като човек, който е добре облечен, държи се прилично, но от вътре ….

Бети пак я прекъсна:

– Така е. Мислех си, че Сашо е добър, но се оказа завистлив и зъл, особено ако му направиш забележка.

Бабата се засмя:

– Човек без Бога, колкото и да се представя външно, отвътре е празен. Попадне ли в проблемна ситуация, излизат наяве най- лошите му черти.

– Празен?! – като ехо повтори Деси.

– Само Бог може да запълни тази празнина в човека и да го промени към по-добро, – поклати глава бабата.

– Бабо, като си помисля и аз не винаги съм добра, – въздъхна тежко Деси.

– Иди при Исус и Го помоли да те обнови, така че да бъдеш пример за подражание.

Деси заяви твърдо:

– Ще го направя!

Днес тя празнуваше десетия си рожден ден.

Веднага след като се върнаха от пазара, Борис се нахвърли върху прасковите.

Бързо захапа една, а на лицето му се изписа кисела гримаса:

– Толкова привлекателно изглеждат, а са кисели.

Майка му се засмя:

– В продължение на много години и аз правех същата грешка.

– Каква грешка, прасковите са кисели? – възмущаваше се Борис.

Майка му бе търпелива жена, за това продължи спокойно:

– Най-накрая осъзнах, че едно дърво може да бъде високо, силно, мощно и красиво, но да дава плодове негодни за храна.

– Тези праскови не са добре узрели навярно, – отбеляза Борис.

– Така е, – съгласи се майка му. – Плодът може да бъде добър, но не узрял, така че не е било времето да го откъснат. Такъв плод е кисел или има тръпчив вкус.

– Ако откъсна зелена ябълка, – започна да разсъждава Борис, – тя ще бъде кисела, дори горчива.

– Но ако не я откъснат прибързано, тя ще бъде сладка и сочна, – допълни майката.

Борис бе напълно съгласен с това.

– Това важи и за хората, – вметна майката. – Ако прибързано се назначи такъв човек на ръководна позиция, който още не е узрял, последствията ще са катастрофални.

– Ами ако е почнал да зрее? – попита Борис.

– Няма как да го накараш по-бързо да узрее, – усмихна се майката. – Ако той не е в състояние да се справи със отговорностите си, избереш ли го и двамата ще съжаляват по-късно.

Борис погледна прасковата в ръката си:

– Ако я оставя по-дълго време, дали ще узрее? – попита той.

– Ще узрее, но няма да има същия вкус, ако бе останала на дървото, – отговори майка му.

– А как да позная дали човек е годен за даденото място? – Борис бе неспокоен.

– Видът му може да е прекрасен, но да няма необходимия характер. По какво ще го познаеш ли? По делата му. Те разкриват това, което е скрито в човека, – поясни майката.

Христо работеше на новостроящата се магистрала. Той бе шофьор.

Един ден заедно с други негови колеги го командироваха чак в Ихтиман, да помагат за поправка на пътната настилка.

Когато се върна, той сподели с приятеля си Милан:

– И там има цигани, но не са като нашите тук.

– Какво им е? – изненадано го изгледа Милан.

– Не крадат, не лъжат и много работят, – поясни Христо.

– Бре бре …, – възкликна изумен Милан.

– Някакви … евангелисти били, – доуточни Христо. – Много бяха любезни и внимателни. Един от нашите се опита нещо да ги обиди, но те кротко го посъветваха, да не прави така.

Милан се почувства изобличен. И той се водеше като тези цигани евангелист, но досега нищо не бе казал на Христо за Христос и това, което е направил за хората.

По-късно останал сам, Милан си казваше:

– Аз мълча и чакам удобен момент да говоря ….., а тези хора са споделили Благата вест чрез живота си …

Размисли се.

Накрая реши:

– Или съм с Христос, говорейки и живеейки като Него или по добре да не се наричам с Исусовото име.