Лозан бе застанал под върбата пред кръчмата и търсеше да се заприказва с някого. Видя Калоян и още от далеч без да поздрави започна:

– От доста време се опитвам да разбера, как става така, че човек забравя какво е получил?

– По всяка вероятност това става лека полека, незабележимо. Първоначално се радва на придобивката си, а след това приема, че това е станало случайно и не е нужно да благодари на някого.

– Е, човек може да се върне обратно към предишните си убеждения, – плахо възрази Лозан.

– Да, но хората приемат изкушението, че някой им е длъжен. И това така им се услажда, че те продължават така напреди, дори това да ги доведе до пропастта, – продължи настъпателно Калоян.

– Ако някому се даде нещо. той няма да каже : „Не така“, особено ако му се харесва това, – поклати глава Лозан.

– Обикновено човек се оплаква от окаяното си положение. Той негодува: „Как смеят да ми причиняват неудобство?!“ Не спира да се самонавива, рови и клюкари. За него всички са лоши и му желаят злото.

– Другият имал повече и вече се чувстват зле, – допълни Лозан. – Започва да трови живота на всички наоколо и да ги обвинява за положението си. Иска по-добро място като да кажем на Иван и напуска.

– Тогава какъв е изводът? – попита Калоян.

– Човек не може да понесе свободата, която е получил. Например той може да поеме само пет единици, но получава седем или повече и не може да го понесе. Обърква се и се разстройва. Страхува се и се опитва да я свие до вече познатото, сигурното.

– Опитва се разбере положението, но за това е безсилен и неспособен, – философски заключи Калоян.

Петър бе само на двадесет и четири години. Скоро бе завършил Библейски колеж. Той обмисляше сериозно къде трябва да започне работа, за да има успех начинанието му.

Спря се на една стара църква, която отдавна бе затворена. Върху прозорците и вратата ѝ бяха заковани дъски.

– Тази църква едно време наброяваше осемстотин човека и тази част на града се водеше за елитна, – разказваше му един възрастен човек от местните жители. – Но сега по-заможните се преместиха в големия град и останаха по-бедните, а църквата се разтури.

Петър намери останалите макар и малцина членовете на църквата и им заяви:

– Ще отворим църквата!

– Но от къде ще намерим достатъчно хора за службите? – обади се разтревожен един от събралите се мъже.

– В града ви има старчески дом, – започна Петър. – Вече се уговорих с управителя му да пусне за сега четиридесет възрастни хора, които пожелаха да посещават богослуженията в неделя.

В неделя освен хората от старческия дом имаше петима от старите членове на църквата.

Петър започна развълнувано и вдъхновено първото си слово:

– Ще организираме евангелизационна кампания в нашия град. Всяка вечер ще се събираме за молитва и ще разпределяме, кой кои улици да обходи, за да се срещне с живеещите там и да им предаде Благата вест. Така ще започнем да свидетелстваме на хората за Христос и Неговата любов. А в неделя ще се събираме тук за богослужение.

Един месец по-късно в неделя църквата бе посетена от двеста и тридесет човек. Но това не остана така. Повярвалите в Господа нарастваха много бързо. Това засегна и околните селища.

Година по-късно рядко можеше да се срещне човек в района, който да да не знае, какво Исус е направил за него.

Денят се сви в очертанията си. Сенките потъмняха още повече и започнаха да излъчват хлад.

Голямата стрелка на градския часовник отскочи и падна надолу примирена към следващото число. За Максим и Теодор това нямаше никакво значение. За тях времето бе замряло.

Те тихо седяха на пейката в градинката на площада и разговаряха.

– Как мислиш, – попита Максим, – каква е разликата между съживление и евангелизиране?

– Това е едно и също, – бързо отговори Теодор.

– Не е, – поклати глава Максим.

– И каква е разликата според теб? – последва мълниеносният въпрос на Теодор.

– Съживяваш нещо, което преди е имало в себе си живот, – спокойно започна да обяснява Максим. – Не можеш да съживиш нещо, което не е било живо.

– А евангелизирането? – нетърпеливо попита Теодор.

– То дава нов живот на онези, които са мъртви в своите прегрешения и грехове. Такива хора никога не са преживявали Божия живот.

– Тогава какво излиза? – замисли се Теодор. – Съживлението е за християни, а евангелизирането за невярващия свят.

– Християните са получили живот в Христос, когато са повярвали в Евангелието и са Го приели за Спасител, но понякога те охладняват. За това, когато оставят първата си любов, се нуждаят от съживление.

– Ясно, – поклати глава Теодор, – съживлението е за църквата, а евангелизирането за тези, които са извън нея.

Милка скоро бе повярвала в Господа. Тя бе толкова въодушевена от случилото се с нея, че започна да разказва на всеки за промяната, която Бог бе извършил с нея.

Усилията ѝ не бяха напразни. Скоро спечели група млади хора за Исуса.

Един ден Милка каза на пастира си:

– Разказах на няколко младежи за Исус и те с радост Го приеха. Мога ли да ги доведа в нашата църква.

– Разбира се, – въодушевено възкликна пастирът.

Имаше нещо, което Милка не сподели. Тя нямаше представа, че то може да създаде сериозни проблеми в църквата.

Външният вид на младежите, които бе привлякла към Господа, не съвпадаше с традиционните стандарти.

Настъпи денят и Милка заведе групата младежи в храма. Посрещнаха ги възмутени и осъдителни погледи. Пастирът бе в шок.

Малко след това, той дръпна Милка настрани и я порица:

– Как можа да доведеш тази сбирщина тук. Погледни ги! Какви са тези петльови прически? А за дрехите да не говорим. От кога не са се къпали? Направо вонят. Когато водиш хора в църквата ги предупреди да се измият и приведат в приличен вид.

Милка бе навела смирено глава и се червеше.

– В църквата ти се учиш да бъдеш изрядна християнка, – продължи наставленията си пастирът. – Не можеш да правиш Божия дом за посмешище.

Какво толкова бе направила Милка?

Тя бе действала така, както са постъпвали християните от първи век. Бе отишла и споделила Благата вест, с хора, които погиваха и имаха нужда от спасение.

Дните станаха по-дълги и времето за общуване бе по-голямо.

Атанас, Кольо и Симеон не чакаха повторна покана, за да се съберат отново заедно, без ограничения и опасност.

Тримата редовно четяха Библията и разсъждаваха върху прочетеното.

Атанас обичаше да анализира и свързва нещата. Днес той предложи на приятелите си тази серия от умозаключения до, която бе достигнал:

– В Райската градина Бог беше с човека. В Стария Завет Бог се яви на човека. В скинията Бог обитаваше сред хората. В историята на Израел Бог говореше чрез човека. В Евангелията Бог бе видим като Човек, но на Петдесетница Бог можеше вече да живее в човека!

– До тази Петдесетница преди повече от две хиляди години хората бяха спасени чрез вяра в Исус Христос, въпреки че не знаеха Неговото Име, – отбеляза Кольо.

– Забележете, – наблегна Симеон, – Тяхната вяра беше демонстрирана от жертвите, които принасяха в храма, но символично гледаха с нетърпение към кръста.

– От Петдесетница все още сме спасени чрез вяра в Исус Христос, – заяви твърдо Атанас, – но нашата вяра се връща към Неговата жертва, която вече е направена заради нас на кръста.

– Освен това сега имаме опит с пребиваването на Светия Дух в самите нас, Който запечатва нашето „обръщение“.

Момчетата още дълго споделяха и откриваха нови неща, докато денят не превали и те трябваше да се прибират.

А вие носите ли Божия „печат“ на автентично обръщение?