Дарина бе обезпокоена много в последно време.

– Хванах Живка, че пак ме лъже, – каза си тя. – Колко пъти съм ѝ казвала да не прави така. Нима лош пример съм ѝ давала като майка?

Тежко е за родител да преживява подобно нещо.

А Дарина си бе поставила ясна цел, да изгради стойностни неща у дъщеря си.

– О, колко много ми се иска Живка да е почтена и с това си поведение да влияе на околните за по-добро. А то какво се получава?

Дарина не случайно бе разтревожена от лъжите на дъщеря си.

– До сега не съм толерирала подобно поведение в къщи, – въздъхна тежко загрижената майка. – Но тя е толкова изобретателна и като че ли попива всичко лошо. Кой знае, кога ще изпробва пак нещо „ново“?!

Живка бе много практична и изобретателна, когато я уловяха в лъжа, веднага съчиняваше поредната си история. Тя никога не бе виновна.

Дарина често бе казвала на дъщеря си:

– Бъди честна и открита.

Но за сега поне резултат нямаше.

– Може би трябва да ѝ дам още шансове, – тъжно каза Дарина. – Може пък да се оправи по-нататък, въпреки че няма никаква гаранция за това, но си струва да опитам.

Ценностите се изграждат в семейството и то всекидневно. Много е важно какво учим и предаваме на децата си.

Милена сложи ръце на кръста и измърмори недоволно:

– Колко пъти му казвам да оправи казанчето. Ето на пак нищо не е направил. Водата изобщо не тече.

Разгневена се насочи към хола, където съпруга ѝ Крум четеше вестник.

– Пак не си оправил казанчето, – недоволно смръщи вежди Милена.

– Погледнах го, – разсеяно отговори Крум. – Няма му нищо. Удари го и ще тръгне.

– Къде да ударя? – попита Милена, готова всеки момент да се развика още по-силно.

– По самото казанче, – поясни Крум. – Там запъва едно пластмасово връхче от време на време.

Възмутена Милена отиде отново до тоалетната, удари с ръка по казанчето и ….. водата потече.

Тя въздъхна дълбоко и си каза:

– Колко е глупаво човек да се ядосва за дреболии.

След това се усмихна и продължи:

– И ние сме като това казанче. Все нещо ни дърпа назад. Трябва някой да ни прасне, за да влезем в пътя и да си изпълняваме съвестно задълженията.

В двора на училището бе пълно. Децата весело шумяха.

Ирина бе застанала и им се любуваше. Тази година дъщеря ѝ Нина щеше да бъде в пети клас.

Класната на Нина се приближи към Ирина, поздрави я и каза:

– Колко бързо минава времето. И докато ги погледнеш, те вече са пораснали.

Ирина се загледа в децата и се усмихна.

– Вашата дъщеря, – продължи учителката, – винаги е в добро настроение, а очите ѝ искрят от щастие. Как го постигате? Отдавна работя в училищата, но рядко съм виждала такова слънчево и общително дете.

Ирина се изненада. Тя обикновено бе сериозна майка и държеше на реда в дома си.

– Вероятно го е наследила от нас, – добави тя.

По-късно, когато Ирина сподели думите на учителката с една от колежките си, получи потвърждение, на това, което бе казала.

– Ти също имаш очи излъчващи щастие. Винаги съм ти се учудвала за това. Дори когато имаш неприятности, винаги се усмихваш и имаш мир в себе си.

– В небето има облаци, но те не пречат на слънцето да грее, – засмя се Ирина. – В моето сърце е винаги спокойно, заради моя Спасител, Исус Христос. Именно това ми помага да продължавам напред, да се развивам и да се стремя да дам най-доброто от себе си.

Нина също плачеше и понякога бе огорчена, но тя бе приела в сърцето си Господа, за това всичко при нея преминаваше бързо и очите ѝ отново искряха от щастие.

Така възрастни и деца сияят, изявявайки славата Господна на тази земя.

Следобеда бе горещ и рядко се мяркаха хора по улицата. На Роса не и се излизаше, но трябваше да ходи в кметството да подпише някакви документи.

– Не можаха ли да кажат по-рано, – пъшкаше Роса, докато се обличаше. – Те са луди. Да ме карат в тая жега да вървя някакви книжки да им подписвам.

Най-накрая излезе, но по пътя не престана да негодува и да хвърля мълнии към местните управници.

Когато Роса влезе в голямата канцелария изгледа на кръв седящите зад бюрата жени и преди да им се накара, ѝ подадоха няколко листа.

– За това ли? – измрънка под носа си Роса, а после се наведи и навъсено попита – Къде?

Една от жените скокна бързо и с пръст и посочи мястото, където трябваше да се подпише.

Роса взе химикала и ядно се разписа. Бе готова да си тръгне, когато чу настойчив женски глас:

– И на другите два листа така.

Роса неохотно взе пак химикалката и затърси старателно, къде беше това „и на другите ….така“

След като драсна и там няколко завъртулки с облекчение тя тръгна към вратата.

– Е, поне тая я свършихме, – заключи тя, когато бе на улицата. – Така и така съм дошла насам, да се отбия в магазина.

В малкото магазинче Кольо посрещаше хората с усмивка и някоя весела закачка, но днес нещо не бе на кеф.

Роса забеляза гроздето и ѝ се дощя малко да си купи.

– Кольо, това не е от най-хубавото грозде – и посегна да си сложи да ѝ премери.

Магазинера мрачно отвърна:

– Не е хубаво да казваш така. Това имам това продавам …

– А бе не е като онова хубавото…, – опита да замаже положението Роса.

Двамата замълчаха. След минута Кольо наруши тишината:

– Извинявай, че бях малко груб, но не казвай така …..

Роса наведе виновно глава, пожела му приятна работа и си излезе.

На пътя си рече:

– Харесах гроздето, а капризничех като моя Доньо. Той като седне на масата и започва веднага: „Лука ти е суров, хрупа. Месото е сурово не мога да го сдъвча, …..“ Капризи! А като види огорчената ми физиономия друга песен запява: „Хубаво мирише, и на вкус съвсем не е лошо“.

Така сме всички. Нарочно или случайно се нараняваме едни други, без да се съобразяваме със състоянието на отсрещния.

Прекрасни летни дни. Поле, осеяно с цветя и узряващи плодове. Колко лесно е да сравните всичко това с човешкия живот!

– Всеки ден, е дар от Господ, – въздъхна Страхил и повдигна безпомощно рамене.

Представя си безбройните поводи, които му се предоставяха, за да служи на Бога.

– Всяка минута, трябва да сме постоянно нащрек, – продължи монолога си Страхил. – Ние сме като едно прекрасно цвете, което разтваря цвета си, за това трябва да носим Неговата красота и аромата Му в онези тъмни ъгли, които са лишени от Божията светлина.

Страхил се изправи, закрачи бодро и въодушевено из стаята.

– Нашето житейско поле е осеяно с незрели класове, които обещават богата реколта в бъдеще. Не трябва да ги пренебрегваме. Да не губим нито минута, нито една възможност, за да помогнем да се приберат вече узрелите плодове.

Представи си ширнало поле с натежали класове.

– За нас е отворено голяма нива и в нашата воля е да работим усилено върху него или лениво да сгънем ръце, – подскочи оживено Страхил.

Нека всеки се запита днес: Как е използвал вчерашния ден?

В края на седмицата, всеки да погледне назад и да прецени. Ще види ли зрели плодове на полето или ще признае, че всичко е загубено, защото не е обработено старателно. Всичко погива без бдителни грижи!

Нека си спомним колко е ценно времето и да не губим нито една минута напразно. Тогава полето на живота ще ни се изяви в цялата си разцъфтяваща красота.

Навсякъде има много реколта, нека побързаме да бъдем усърдни работници на Господното нива и нека решим да посветим целия си живот на това.