Надя бе получила картичка със стих от Библията. Тя я преобръщаше и няколко пъти я прочете:

„Тогава Господ отвори очите на слугата и той погледна и видя хълмовете, пълни с коне и огнени колесници около Елисей“

– Но това не съвпада с моята ситуация, – възкликна Надя. – Аз имам рак. Освен това загубих бебе!

Тогава „ангелите“ започнаха да се появяват.

Оцелелите от рак ѝ отделиха време, изслушаха я. Съпругът ѝ бе непрекъснато край нея. Познати се молеха с нея.

Дойде и приятелката ѝ Деси. Прегърна я и заплака. Тя също бе преживяла спонтанен аборт.

За Надя това бе повече от всичко. Тя усети Божията любов, която се изливаше с пълна сила чрез Деси и не само от нея, а и от всички, които я обкръжаваха и ѝ бяха отделили от времето си.

Картичката вече имаше смисъл.

Нейните „ангелски войски“ бяха там през цялото това време, но тя не ги бе видяла.

Когато погледнем към Бог в кризата, през която преминаваме ще ни се открие какво наистина има значение и че не сме сами.

Тогава разбираме, че Божието утешително присъствие никога не ни е напускало. Бог ни показва Своята любов по безкрайно изненадващи начини.

Застудя и дъждовете се надпреварваха един след друг да се изливат върху зажаднялата земя. Хората се сгушиха и ги обхвана носталгия по топлото време.

Това не важеше за Димитър и Стойко. Двамата се събираха и винаги намираха теми, на които да разговарят.

Вън бе облачно и ръмеше, но те седяха край масата и беседваха.

– Вярата е нещо прекрасно, – отбеляза тържествено Димитър. – Спасени сме по благодат чрез вяра. Чрез нея станахме деца на Бог. Само с вяра е възможно да се угоди на Бог. Когато повярваме на Господа, невъзможните неща стават възможни.

– Не вярваме ли в прекалено много неща? – попита Стойко.

– Не, – отсече Димитър. – По-точният въпрос е в какво вярваме?

– А ние като в християни не вярваме ли понякога и в грешни неща?

– Има и такива, – сбърчи вежди Димитър. – Например, понякога бързаме да повярваме в клюки за колеги. Може да повярваме на най-новите слухове за известни личности или на дезинформацията и клеветата относно политиците. Шефовете биха могли да повярват на лош доклад за служителите.

– Да, – отбеляза Стойко, – но правейки тези неща, можем да нараним другите, като вярваме, а понякога и действаме, според това, което не е вярно. Погрешно преценяваме и влошаваме положението, като казваме на другите полуистините и лъжите, в които сме повярвали.

– Понякога се нараняваме по-директно, – поклати глава недоволно Димитър, – вярвайки на каквото и да е учение, което чуваме. Или можем да повярваме на гладко говорещ измамник, който използва най-новата финансова схема.

– Как можем да предпазим себе си и другите от това? – попита Стойко.

– Първо трябва да не се вярва само на едната страна на историята. Трябва да чуе и другата, за да можем да разберем ситуацията по-добре. Освен това можем да се предпазим от фалшива доктрина, като сравним това, което чуваме с Библията.

– Да не забравяме и напътствията на Божия Дух, – допълни Стойко.

– Нека решим да не нараняваме себе си или другите, като вярваме в неща, които не бива. Да помолим Господ да ни даде проницателност относно това, което е истинно, мъдро и нещата, които са правилни.

– Вярата е нещо прекрасно! Да не прекаляваме с това добро. Нека запазим Бог и Неговата истина като фокус на нашата вяра. Когато го направим, ще бъдем по-ярка светлина за света около нас.

Ричард бе разстроен от това, което бе видял днес. Беше ходил на много места, но такова нещо не бе наблюдавал никъде. Той още не можеше да се отърси от тази зловеща картина.

През деня бе посетил един индийски дом. Там видя малко слонче привързано към огромна и твърде тежка верига.

– Нима слончето може да избяга, та сте го завързали така? – Попита Ричард.

– Не, какво говорите, господине! – засмя се индиецът. – Така дресираме слоновете.

– Дресирате?! – озадачи се Ричард.

– Възрастния слон е прекалено силен и не може да бъде вързан с верига, – започна да обяснява индиеца.

– Да, но това е малко слонче! – възкликна Ричард.

– Когато слончето е малко го връзваме с тази тежка верига. Докато расте то свиква с мисълта, че тя не може да бъде разкъсана. Ставайки зрял индивид, слонът притежава нужната сила да се освободи, но тъй като е свикнал, че това не може да стане, не се и опитва да избяга.

Ричард крачеше нервно из стаята си.

Представих си как слончето е заспивало изтощено и как на другия ден отново се е мъчело. На следващия и на по-следващия също… Докато един ден, един ужасено, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си.

Споменът за поражението го е задържал. Но най-лошото е, че вече големият слон никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.

– Колко такива вериги са оковали мозъците ни? „Не мога!“ „Това не го заслужавам!“ „Нямам достатъчно сили и способности да го извърша!“ Защо не се опитваме да разкъсаме тези вериги?

Ричард сериозно се замисли.

– Така е, защото когато се опитаме да ги разкъсаме, те не само ни се съпротивляват, но настояват за правото си на съществуване. И то по много хитър начин. Ще си спомните всички си провали, а тих глас ще ви нашепва: „Нали ти казах, нямаше смисъл изобщо да опитваш!“

Това е една зловредна програма, която можем да наречем безспорно „Безпомощност“.

Упорствайте! Не се отказвайте! Вие сте много по-силни особено, когато сте с Господа! Не слушайте какво ви внушават още от деца, облегнете се на Бога!

„И ще познаете истината и истината ще ви направи свободни“.

Денят не бе горещ. Хората вече усещаха захлаждането. Виктор със малкия си син обикаляше магазините.

Добрият татко бе решил да задоволи някои от желанията на послушния Пепи.

Виктор не можеше да да се оплаче с такъв син. Детето бе кротко и отзивчиво. Макар и малко то се стремеше да помага, колкото му бяха силите. Не крещеше. Не капризничеше.

От ръцете на Виктор висяха няколко чанти, чиято тежест явно се усещаше, защото мъжът пъхтеше и спираше от време на време, като ги поставяше на земята.

Бащата бързо се умори. Затова започна раздразнено да пухти. И накрая недоволно каза на сина си:

– Купих ти робот, футболна топка, конструктор за да си направиш сам самолет, ……. Какво още съм длъжен да ти взема.

Пепи кротко погледна баща си и каза умоляващо:

– Татко, вземи ме на ръце.

Като родители понякога смятаме, че материалните неща са достатъчни, за да осигурят щастието на детето ни, а то се нуждае само от разбиране и много любов.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.