Вън грееше слънце и времето бе хубаво, но Станчо стоеше пред компютъра вече четири часа.

Баща му влезе в стаята и му се скара:

– Още ли си пред компютъра? Няма ли друго занимание за теб.

– Само да довърша играта, – измънка Станчо.

Баща му изключи компютъра от контакта и каза:

– Наказан си. Два дена ти забранявам да включваш компютъра. Иди да помогнеш на майка си в градината.

Станчо се изхлузи от стола с кисела гримаса.

Майка му почистваше доматите. Някакви зелени червеи ги бяха нападнали.

Станчо събра няколко от тях и се сети за празния сандък. С няколко от нахалните екземпляри се насочи към навеса, където бе дървената кутия.

Намери го бързо. Натрупа в него клони с листа и пусна червеите вътре. Затвори плътно капака, а за по сигурно отгоре му сложи камък.

След няколко дни Станчо реши да надникне в сандъка. Когато отвори капака, остана изумен.

В него имаше само голи изсъхнали клонки и червеите, които не помръдваха.

Станчо обичаше растенията и животните, но пред очите му бе смъртта. Червеите бяха изгризали листата, а след това поради отсъствие на храна бяха измрели.

Това бе животопроменящо преживяване за Станчо.

Той се засрами. Изобщо не бе искал да се случи това, но то бе станало.

Така действа и с греха. Той носи смърт на взаимоотношенията ни с Бога. Причинява страдания на планетата ни. Предизвиква ни един друг да се нараняваме.

Но Бог продължава да предлага Своята любов. Той не се отказва от нас, защото знае, че ще мине време преди да разберем и последваме обичта Му.

Денят преваляше. Слънцето целуна хребета, а мракът се събуди и запълзя по гористата местност.

Наско и баща му се изкачваха по една планинска пътека. Забелязаха малък облак прах.

Избързаха напред и видяха язовец, който ровеше в стръмния насип. Явно си приготвяше леговище.

Главата и раменете на животното не се виждаха. Те бяха погълнати от дупката. Борсукът енергично копаеше с предните си лапи, а натрупаната пръст изритваше със задните.

Животното бе толкова увлечено в работата си, че не усети натрапниците.

– Гледай го колко е работлив, – засмя се бащата.

– По-добър е от булдозер, – хитро намигна Наско.

До краката на момчето лежеше тънка и дълга пръчка. То не се стърпя и перна с нея язовеца отзад. Ударът не бе силен, но животното подскочи и се обърна.

От войнствената поза и предизвикателния вид на язовеца нищо добро не се очакваше.

– Много е агресивен, – тихо каза бащата, като внимателно наблюдаваше животното.

– Да бягаме, – извика Наско.

И двамата хукнаха по нанадолнището през глава.

Ако някой бе измерил времето им с хронометър, със сигурност щеше да установи, че са счупили някой световен рекорд.

Когато стигнаха подножието на хълма, двамата не можеха да си поемат дъх.

– Защо го удари? – попита бащата.

– Пръчката бе до мен и …….. не устоях на желанието да го перна.

– Това да ни е за урок, – неодобрително поклати глава бащата, – друг път да не се бъркаме в чуждите работи. Нашите ни стигат.

Занимавайте се със своите дела и не си пъхайте носа в чуждите.

Тъмни облаци бяха надвиснали над града. Дъждът бе въпрос на време. Щеше са излее и навилнее, а след това всичко си оставаше, както обикновено.

Зорка работеше на компютъра. Пренасяше данни от зададените ѝ справки.

В стаята влезе Мая, дъщеря ѝ. Тя носеше няколко листа хартия. На тях бе нарисувала баща си. Как двамата играят, пускат балони, разхождат се…..

– Почакай, Мая, сега свършвам и ще погледна, – помоли Зорка.

Момиченцето се намръщи и закрещя:

– Ти си най-лошата майка на света! Не те искам …. – и демонстративно напусна стаята.

Зорка седеше сломена на стола и усещаше как сълзите ѝ се стичат по лицето.

Преди повече от двадесет години тя крещеше така, обиждайки майка си по същия начин. Зорка не можа да поправи грешката, поради ранната смърт на тази, която я бе родила.

Днес тя имаше дъщеря и я разбираше прекрасно. Не ѝ се сърдеше, защото много я обичаше.

След пет минути Мая се върна и хлипайки се качи в скута на майка си.

– Мамо, прости ми. Ти си най-добрата майка. Аз много те обичам.

Зорка погали дъщеря си по главата и я притисна силно до гърдите си.

Двете седнаха на дивана и Зорка каза на дъщеря:

– Знаеш ли, Мая, когато бях малка подобна на теб изпусках нервите си и наранявах майка си. Сега разбирам, как се е чувствала тя и знам колко болезнено е било за нея. Тя много скоро се разболя и аз не можах да поправя нещата.

Мая погледна майка си с тъжни и печални очи.

– Научи се да не произнасяш думи, за които ще съжаляваш по-късно. Аз те обичам, въпреки всичко и вярвам, че ще се справиш с това и повече никого няма да нараняваш с приказките си.

.

Притъмня. Заваля като из ведро. Сякаш в небето бе зейнала огромна дупка, от която се изливаше пороя.

Тъмни облаци лазеха ниско, задушаваха хоризонта и тракаха с огромните си челюсти, които заслепяваха с мигновена светлина.

Гено бе застанал на прозореца и се взираше в неконтролируемата сила навън.

– Винаги съм се чудел, защо хората са склонни към предателство, – с болка каза той.

Наскоро той предаде най-близкия си приятел. Не искаше, но този негов страх……

Това силно го бе разтърсило. От тогава сърцето му бе стегнато като в менгеме.

– И аз бях поразен, когато разсъждавах върху предателството на Юда, – обади си Тимотей, бащата на Гено, който седеше във фотьойла и четеше книга.

– Да, наистина, защо отиде при първосвещениците и предаде Исус?

– Мисля, че това стана поради зависимостта му от парите, която не можа да превъзмогне, – отговори Тимотей.

– Ако е споделил слабост та си с Исус …….

– Когато нещо остане скрито, то взема превес.

Гено се замисли. Какво бе направил той с приятеля си? Покая се пред Господа, но не отида при този, който бе предал, поне да се извини.

– Ти можеш да не предадеш Исус за тридесет сребърника, – подчерта Тимотей, – но твоите зависимости и проблеми ще те тикът към грешни избори.

– Изобщо не съм си представял, че това може да доведе до такива усложнения, – призна Гено.

– След това ще продължаваш да правиш неща, от които ще се срамуваш, а те ще те поведат по пътя на вината и съжалението, – допълни баща му.

– Вярно е, – съгласи се Гено.

Той още изпитваше угризение за това, което бе извършил.

– Дяволът се възползва при всяка възможност от твоята немощ. Направил го е с Юда, ще го стори и с теб.

– И какво мога да направя в такъв случай?

– За разлика от Юда, ти можеш да се възползваш от правото да направиш по-добър избор. Отиди при Исус. Помоли го за прошка и сила да превъзмогнеш своята зависимост. И ще видиш как нещата ще се променят за теб.

Отново проблеми, неудачи и неуспехи. Златан се чувстваше отново недобре. За пореден път се бе провалил, въпреки всичките си надежди и очаквания.

Болката от провала този път бе по-голяма, защото той бе вложил всичко от себе си.

– Защо на мен? – крещеше съзнанието му.

– Зная за проблемите ти. Виждам колко много страдаш, – Златан дочу тих и нежен Глас.

Той се огледа, но в стаята нямаше никой.

Гласът продължи:

– Ще се погрижа за теб, няма да те оставя, но искам да осъзнаеш, че основния ти проблем не опира до твоето страдание, а до твоя грях.

– Какво толкова съм направил? – с явно недоволство попита Златан.

– Не е важно какво ти се случва или какво са ти причинили другите…

– А какво? – бързо изстреля въпроса си Златан.

– …. , а това по какъв начин реагираш на всичко това, – довърши фразата си Гласът.

– Това вече е прекалено, – отбеляза Златан. – И какво да правя? Да се усмихвам и да се радвам, когато ме нараняват или не успея в нещо?

– Ти не можеш да промениш случилото се или да го премахнеш, но е нужно да промениш нещо в себе си.

– И какво трябва да променя? – във въпроса на Златан се усещаше сарказъм.

– Говоря за греха …..

– Когато лъжа, изневерявам на жена си, присвоявам си това или онова от работата си, – усмихна се присмехулно Златан.

– Не, тук става въпрос за това, че Ме игнорираш. Бунтуваш се против Мен. Искаш да живееш независимо, но до какво те доведе това?

– Аз ще решавам как точно ще живея, – категорично заяви Златан. Кой си ти да ме учиш, какво трябва да правя?

– Точно в това се състои проблема ти, – каза Гласът. – Подценяваш копнежите на сърцето си. Възлагаш всичките си надежди за решаването само на конкретния случай.

– За мен това е достатъчно, – натърти Златан.

– В това именно грешиш. Дори и да ти помогна за нещо конкретно, това няма да те задоволи. Радостта ти от сполуката ще бъде кратковременна. Недоволството на човека е дълбоко загнездено в сърцето му. Само Аз мога да те освободя от това робство.

Златан махна с ръка.

– Глупости ….

Гласът повече не се обади.

– От болка и мъка, почнаха да ми се причуват разни гласове, – засмя се Златан. – Трябва да се взема в ръце. Не ми трябва Бог, нито каква да е религия. Сам ще се оправя.