Всички галено я наричаха Тинчето. Тя бе инвалид от ранно детство. Тялото и бе пораснало, но умът ѝ оставаше на нивото на пет годишно дете.

Когато подаваха на Тинчето бонбон, тя го грабваше, бързо го пъхаше в устата си, а след това започваше да тича в кръг, смееше се и силно крещеше от радост.

Единствено не понасяше, когато пред нея почнеха да ругаят и псуват. От устата ѝ се изтръгваше уплашен вопъл:

– Боже прости им.

И кавгата спираше.

Веднъж, когато мъмреха брат ѝ, тя застана между него и баща си и започна да прави смешни физиономии. Желанието ѝ бе разсее гнева и да донесе освобождение.

В Тинчето имаше много неподправена детска радост. Тя се усмихваше и караше хората да ѝ се усмихват.

Понякога заставаше пред някоя църква и просеше, а с получените пари купуваше храна за някой скитник, бедно семейство или изоставени деца и с усмивка им я поднасяше.

Един ден на пазара двама бездомници се сбили. Тинчето веднага застанала пред тях и започнала да прави своите смешни физиономии.

Мъжете помислили, че им се подиграва. Нахвърлили се върху нея. Започнали да я удрят и ритата.

Една жена се развикала:

– Не бийте горкото дете.

Но те не спрели, докато телцето на момичето не спряло да мърда.

Защо и кому бе нужно всичко това?

Климент и съпругата му Жанет обикаляха малките магазинчета на занаятчийската улица, търсейки специална картина, която да окачат в хола си.

Двамата ровеха на различни места в малка закътана постройка, която трудно можеше да се нарече магазин, когато Жанет извика:

– Намерих го! Това е. Ела да видиш.

Климент неохотно спря издирването си и се приближи.

От дясната страна на керамично произведение бе написана думата благодат, но на лявата имаше две дълги пукнатини.

– Колко жалко, – сбърчи нос Климент, – счупено е.

Двамата продължиха да търсят подобно произведение, но искаха да няма пукнатини по него. За съжаление не успяха да намерят такова.

Изведнъж Климент се усмихна и тържествено заяви:

– Не! Точно в това е смисълът. Ние сме счупени и точно тогава идва благодатта. Това е.

Жанет плесна с ръце:

– Страхотна идея. Изобщо не бях се сетила за това. Купуваме го.

Когато стигнаха до мъжът, който обслужваше магазинчето и заявиха, че искат да купят керамичното произведение, той възкликна:

– О, не! То е счупено.

– Ние също сме такива, – едва доловимо прошепна Климент.

Мъжът ги изгледа смаяно, но им продаде счупеното керамично произведение с голяма отстъпка.

Какво всъщност означава „да си счупен“?

Борим се в този живот и изведнъж осъзнаваме, че колкото и да се опитваме, да поправим нещата, те не се подобряват, а напротив влошават се.

Тогава едва признаваме, че имаме нужда от Бог и от Неговата намеса в живота си.

Бог желае да ни изцери от нашето „счупване“ със Своята благодат.

Утро. Стрелките на големия стенен часовник показват пет часа.

Светът не бе тъмен, просто нямаше цвят. Всичко изглеждаше черно и сиво.

Нямаше вятър, но листата леко прошумоляваха в тишината.

Звездите изчезнаха, но слънцето още не бе изгряло. Все още не се знаеше, дали е облачно или ясно.

Е и това скоро щеше да се разбере.

Тодор бе седнал на ръба на леглото и разсъждаваше:

– Защо сме създадени така, че да имаме нужда от сън? Проспиваме по-голямата част от живота си. А колко много неща оставят несвършени.

Той въздъхна и продължи монолога си:

– Ако не се нуждаех от сън, щях да се посветя на две кариери и нямаше да се чувствам уморен.

Внезапно в главата му изплуваха думите: „Безполезно е за вас да ставате рано, да лягате толкоз късно и да ядете хляба на труда. Тъй като и в сън Господ дава на Възлюбения Си“.

– И какво излиза? – Тодор поглади брадата си. – Сънят е дар от любов, който отхвърля тревожния ни труд.

Слънцето вече засмяно надничаше зад пердето.

– Нуждата от сън ни напомня, че ние не сме Бог, – Тодор се протегна. – Склонни сме да мислим, че контролираме нещата и работата ни е незаменима. За това веднъж в денонощието се чувстваме безпомощни и се нуждаем от почивка.

Тодор се прозя:

– Човекът не е суверен. Това е важен урок за нас.

Той нахлузи чехлите и се отправи към банята, като продължи да си говори:

– Бог не се впечатлява от лягането ни късно през нощта, нито от ставането ни рано сутрин. Той иска да му се доверим, да Му предадем тревогите си, да легнем и да заспим спокойно.

Не се притеснявайте, Бог добре се справя със всичко, докато едното полукълбо спи.

Тони бе затворено дете. Във всичко, което започнеше се чувстваше несигурен и неуверен.

Тони се стараеше и в училище и у дома, но получаваше поредния упрек:

– Можеше и по-добре да се справиш, – мърмореше назидателно баща му.

Търсеше одобрени, но така и не го получи.

Тони порасна и възмъжа, но несигурността си остана в него.

Той непрекъснато си задаваше въпроси от рода:

– Достатъчно добре ли го направих? Можех ли нещо повече от това? Нима пак се изложих? …..

Един ден приятелят му Тошко го покани да посетят една група. Там бяха само младежи. Те изучаваха Библията.

За първи път Тони научи, че Бог го е създал, обича го и го цени като Свой син.

В тази група Господ докосна жадуващият за одобрение младеж. И осъзналият се млад човек прие Исус като свой Спасител.

Изведнъж Тони намери сигурността и одобрението, за което дълго копнееше.

Сега можеше вече да живее с увереността, че е ценен и приет.

Тони чу нежният Глас, Който му пошепна:

– Ти си ценен и почитан в очите ми. . . . Обичам те.

Тези думи подтикнаха Тони да направи всичко по силите си за Бога във всяка задача, за която бе призован.

Днес той насърчава другите:

– Ние сме приети и одобрени от Исус. Нека днес уверено живеем с тази истина.

Стойността, която Бог придава на тези, които обича, не идва от това, което правят за Него, а поради една единствена причина – Той ни е избрал да бъдем Негови.

Сара много обичаше вещите, особено дрехите си. От купища „изгодни сделки“ се бяха натрупали доста ненужни неща.

Тя се стараеше да следва модните тенденции на деня. Искаше да си купува всичко, което и другите имаха.

Един ден Сара осъзна:

– Колко голям е станал купът. Няма къде да ги побера. Не е останало място за нови неща.

И тя реши да направи експеримент със себе си:

– Отказвам се да си купувам дрехи и обувки за една година.

Това не бе напразно. Сара научи много за тази една година.

През това време осъзна нещо много важно:

– Вещите са бреме за мен. Като гледам съседите, които усилено се трудят за къде по-малко, разбирам, че моя „недостиг“ изглежда неуместен.

Един ден дори перифразира думите на апостол Павел:

– Въпреки огромният социален натиск да консумирам безкрайно много, Исус ме освободи. Така че трябва да остана твърда и да не позволявам отново да трупам купища ненужни вещи.

Тя започна пак да купува дрехи, но сега по-добре оценяваше красотата и качеството им. Започна да прахосва по-малко. Гардеробът ѝ смали размерите си, а живота и стана по-пълноценен, защото сега погледа ѝ бе фокусиран към Твореца на всичко.

Не позволявайте на нищо да ви попречи да обичате Бога и да се приближавате към Него.