Денят бе слънчев, но хората не му обръщаха внимание.

Извършваше се поредното погребение на човек засегнат от непонятна за хората болест.

Всеки се страхуваше за утрешния ден. Питаше се:

– Дали аз няма да съм следващия?

Лозан наблюдаваше навелите глави хора, които се движеха като изгубени.

– В началото не сме били предназначени да умрем, – отбеляза той. – Смъртта не беше част от първоначалния план на Бог.

– Тогава защо умираме? – попита Атанас.

Той бе съсед на Лозан и във всичко гледаше да му противоречи, защото знаеше, че ходи на църква. Напълно безполезно място според него.

– Бог ни е създал да се наслаждаваме на една непрекъсната постоянна лична връзка с Него. Но човекът допусна греха и това разруши връзката ни с Господа, – обясни Лозан.

– Днес умират близки и скръбта ни е голяма, – с укор отбеляза Атанас.

– Гнева си за случилото се не насочвай към Бога, – посъветва го Лозан. – Той също страда с нас за погиналите хора.

– Тогава кой е виновен за всичко това? – разпалено се развика Атанас като разтвори и двете си ръце.

– Грехът, който допуснахме в живота си и неговите опустошителни последици.

– Какво да правим при тези обстоятелства? – замърмори недоволно Атанас.

– Сега човек е изправен пред физическа смърт, но бих искал да избегне втората смърт, която е адът и окончателното отделяне от Бога.

– Как да я избегнем? – попита разтревожено Атанас не, че бе разбрал какво е втора смърт, но думата ад го бе стъписала.

– Всеки човек трябва да положи вярата си в Исус Христос, – наблегна Лозан. – Когато се изправяме пред смъртта, единствената ни надежда е да знаем, че има истинска, триумфална победа над нея, която е достъпна в Името на Исус.

Атанас се вгледа в спокойното лице на Лозан и си каза:

– Ами ако това е истина? Нима ще погина залудо?

Небето бе порозовяло от притеснение. Случващото се щеше да разтревожи всеки здравомислещ човек.

– И това ако е справедливост….. – гърмеше гласа на Стойко.

– Справедливост има до степен допускаща Божията безпристрастна преценка на действията, – меко отговори приближилият се дядо Стоил.

– Какво искаш да кажеш, старче?

– Когато учиш дете с увреждания да ходи и чете или се грижиш за възрастните хора, ти се обявяваш в подкрепа на потиснатите.

– Е, и?

– Заедно със съгласните в това дело, постигаш действия, които ще продължат в бъдеще.

– Все още не те разбирам, старче, – измърмори Стойко.

– Когато реставрираш картини, стенописи или порутени къщи ти правиш добро, но възстановяването на човешкото достойнство е свято нещо.

– Може и така да е, – уклончиво се съгласи Стойко, въпреки че не разбираше какво означава „свято“.

– Когато се държим за Бога, справедливостта получава кислород, а подтисниците се крият, – допълни старецът.

Стойко нищо не каза.

– Ще дойде ден, когато Бог ще балансира везните на правосъдието, – продължи дядо Стоил. – Божието царство гарантира правдивост и истинност. До тогава нека да Го следваме, за да вършим правилните неща.

– И ти вярваш, че това ще помогне в нашето жестоко ежедневие? – иронично го изгледа Стойко. – Погледни какво става край теб!

– Когато се застъпваме за угнетените, справедливостта има шанс….

Стойко махна припряно ръка и се отдалечи.

Имаше си Димо два крака, ляв и десен. С тях той тичаше, подскачаше и се радваше на всичко около себе си.

Но веднъж краката спяха да се движат. Димо се натъжи.

Горкият не знаеше, че двата му крака бяха влезли в сериозен спор.

– Разбери, аз съм дясна нога и съм по-важен от теб. Аз поемам първите удари, когато връхлетят върху нас. Когато Димо реши да отскочи се отблъсква от земята чрез мен. Освен това дясната посока я смятат винаги с правилната. А ти какво? Дърпаш момчето само на ляво.

Левият крак се обиди. Не знаеше какво да отговори, за това се нацупи. Спря да реагира, независимо от това на къде го теглеше десния крак.

Не това на нищо не приличаше.

Десния крак се мяташе насам натам, но тялото на Димо стоеше на едно място.

Виновникът за спора опита да убеждава и моли левия крак, но резултата бе плачевен.

Димо гледаше уплашено краката си и се чудеше:

– Какво става? Аз не мога да се движа.

Накрая десният крак разбра, че без левия няма да може да отиде по-нататък и си призна грешката:

– Сгреших. Прости ми, че говорих глупости. Ние не можем един без друг….. И не бива повече да се караме.

– Добре, – тежко въздъхна левия крак.

Изведнъж Димо подскочи, плесна с ръце и хукна.

А левият крак отбеляза:

– Понякога можем да стигаме до спорове, но никога до кавги.

Още от началото хората усещаха, че нещо не е наред. Сякаш бяха поразени, строшени и смазани.

Те бяха способни да изграждат и вършат добро, но същевременно се насочваха да унищожават красивото. А това зло идваше от лошия им избор и грехът поглъщаше сърцата им.

Един ден осъзнаха, че единствената надежда на човечеството е появата на Спасител, Който може да отнеме лошотията им и да ги спаси от загниващия свят.

Но …. за идването Му имаха големи очаквания.

Виждаха го слизащ триумфално едва ли не от космически кораб.

В действителност след като се роди Той бе положен в яслите, където хранеха животните.

Очакваха го като войн с меч в ръка предвождащ бунта им.

За съжаление Той израстна обучавайки се за дърводелец и показа на людете как да живеят в мир Бога и другите.

Надяваха се да се появи като свещен унищожител, който изгаря греха в света.

А Той премина през градове и села, възстановявайки живота и ги учеше как да казват на греха: „Не!“

Разчитаха, че ще дойде като политическа супер звезда, която ще унищожи корупцията, безпричинното насилие и незаконните забрани.

Но Той се нарече овчар. Учеше хората да прощават на враговете си и да се молят за тях.

Предвиждаха, че ще се появи като Цар и ще им възвърне това, което им се полагаше, дори и повече.

Отново нямаше съвпадение. Той изигра ролята на слуга и им говори за Божието царство.

– А защо не като съдия, който да осъди безчестието и безнравствеността? – предположиха някои.

Реално Той бе изпълнен с милост и любов и ги наставляваше да не отмъщават, защото имаха благодат.

Хората очакваха битка, а се сблъскаха с жертва.

Исус Христос дойде да спаси света и да нулира нашите очаквания за миналото, настоящето и бъдещето. Защото нашите очаквания ни водеха до смърт, а неговата същност към живот.

Хубаво си беше селото. Ливадите му бяха изпъстрени с цветя. Гората му бе гъста. Езерото пълно с риба. А в малката река течеше бистра вода. За това на дядо Иван често му гостуваха внуците.

Имаше си болка старецът. Момчето, което бяха кръстили на него бе разглезено и правеше много пакости и поразии.

– Какво да се прави? – въздишаше тежко дядо Иван. – Така го възпитават в града. Е, може да му дойде някой ден ума в главата. Дано да е по-скоро.

Иван растеше. Вършеше лудориите си, но един ден осъзна, че не всичко е наред в живота му.

Веднъж, когато гостуваше на дядо си Иван сподели:

– Дядо опитвам се да мисля за добро, но не става. Постоянно в главата ми се въртят лоши мисли и нищо не мога да направя с това.

Старецът потупа внука си по рамото и му предложи:

– Хайде да слезем в мазето.

– Какво ще правим там?

– Там ще получиш отговора на проблема си.

Двамата слязоха в мазето

Там на рафтове бяха подредени в буркани кисели краставички, зеле, домати. Имаше различни сладка от горски плодове, сушени гъби, картофи, моркови. Добър и грижовен стопанин бе дядо Иван.

– О, колко много вкусотии има тук, – възкликна внукът.

– Та, Иване, – започна старецът, – не можеш да вземеш нещо развалено или негодно за храна и от него да направиш вкусотия. Тук всичко е донесено с разумна цел, да се използва ползотворно. Така и мислите ни, каквото вложиш в главата си, това и ще извадиш, за да го споделиш с хората.

Иван се учуди от мъдростта на дядо си. Почеса се по главата и добави:

– Дядо, ще се постарая да събирам само добри и полезни мисли в главата си. Та като дойде време да ги споделям с другите, да не се срамувам.

Зарадва се старецът на думите и се усмихна на внука си.