Не се разбираха. Достатъчно бе да ги погледнеш, за да разбереш това.

Те стояха от двете страни на преграда, която ги отделяше един от друг.

Изведнъж нещо кацна като незабележима сянка на преградата.

– Ти пък от къде се взе? – попита намръщено Юри.

– Никой не те е викал, – заядливо се обади Станка. – И каква роля смяташ да играеш между нас?

– На преводач? – отговори сянката.

– Искаш да кажеш, че ние не можем да се разберем сами? – Юри тръсна гневно глава.

Не последва реплика за отговор.

Настъпи дълго и тягостно мълчание.

Юри пръв го наруши:

– Обичам те.
Станка трепна, но преводачът ѝ даде знак да замълчи.

– Той каза: „Имам търпение. Готов съм да те изслушам. Ще се опитам да те разбера“.

Тя се засмя и каза огорчено:

– Знаеш да говориш само красиви думи, но дали някога от теб ще дочакам дела.

Преводачът се обърна към Юри и преведе:

– Тя каза: „И аз те обичам. Само любовта ми помага да издържа всичко това“.

Юри наведе глава. В гласа му се усещаше мъка:

– Не мога повече така. Каквото и да направя все не ти харесва. Винаги ме критикуваш.

Преводачът погледна към Станка и каза:

– Той казва: „Егото ми е уязвено и наранено. Всичките ти думи възприемам като нападки. И въпреки, че не искам, за мен си оставяш враг“.

Погледът на Станка се бе смекчил. Тя погледна към оградата със съжаление.

– Ще се опитам да запомня това, но ти трябва да престанеш да бъдеш дете, – въздъхна Станка. – Трябва да пораснеш. Все пак си мъж на четиридесет години.

Преводачът отново предаде думите ѝ по нов начин…..

Накрая Юри и Станка тръгнаха заедно, хванати ръка за ръка.

На прага той се обърна към сянката и се усмихна дяволито:

– Трябва да ти се признае професионализма. Къде мога да науча това?

Преводачът улови погледа ѝ с очи и тихо промълви:

– Той ми каза: „Бих искал да се науча да я разбирам сам“.

Волен очакваше с нетърпение този ден. Той бе един път в годината, но му носеше много радост и вълнение.

Само след един ден той щеше да навърши седемнадесет години.

Бе намеквал на родителите си какво бе искал да получи като подарък, но знаеше, че не винаги се вслушваха в мечтите и желанията му. Обикновено се съобразяваха с това, до колко е полезно за него и дали ще спомогне по някакъв начин за развитието му.

На рождения си ден Волен получи красиво опакован пакет. Той не посмя да го отвори веднага. Знаеше, че е нещо специално и тръпнеше…….

Със сигурност беше нещо добро, защото родителите му, които му го подаряваха, бяха отделили време да помислят за него.

В този дар бяха инвестирали средства, за да го купят.

Волен държейки красиво оформеният пакет в ръцете си, се почувства забелязан, признат, обичан и ценен.

Подаръците, които получаваме от Бог не са увити в луксозна хартия. Към тях не е прикрепена красива панделка, но те са много по-ценни, от всичко, което получаваме в живота си.

Божите дарове, не са просто нещо, което сме искали, а любещи подаръци, удовлетворяващи душата ни. Само Бог знае от какво имаме най-голяма нужда.

Но има един дар, който превишава всичко.

Нека с цялото си същество излъчваме радост, докато споделяме Най-големият подарък, който сме получили с хората около нас – Исус Христос.

Предстоеше традиционното събиране на фамилията. Дани и Роси товареха необходимите неща, тъй като няколко дни щяха да прекарат при по-възрастните си родители, където щяха да се срещнат с останалите си роднини.

Децата се въртят край тях и допълват напрежението. Дани действа под пълна пара. Повишава глас на децата и съпругата си, докато накрая рухна нацяло.

– Какво ти става? – попита го Роси. – Изглеждаш много по-зле от друг път в подобни ситуации.

Дани седна и си зададе въпроса:

– Защо съм толкова притеснен по време на такова радостно събитие за семейството?

Изведнъж в съзнанието му изплуваха миналогодишните критики и злобни коментари на един от братовчедите му.

– За това ли се е натрупало в мен всичкото това напрежение? Навярно несигурните ми мисли са били подхранени от това, че съм приел казаното за вярно.

Дани се ядоса на себе си, че се бе подал на това влияние и носеше товар, който досега не бе осъзнал. Той бе допуснал и нещо още по-лошо, всичко това да афектира върху собственото му семейство.

Най-накрая реши да се моли за човека, който го бе наранил.

– Господи окуражи ме. Навярно неговия коментар е плод на неговата несигурност и огорчение…..

Това напълно го успокои.

Той разбираше, че молитвата му може да не промени братовчед му, но със сигурност щеше да поправи и обнови него самия.

Дани усети как прошката изпълни сърцето му.

Тази година товарът на колата бе по-малък, защото не го придружаваше тежестта на страха и болката. Всичко бе опаковано във мир и с любов.

Мелодичният звън на точилния камък предвещаваше падането на безброй нежни стъбла, принадлежащи на много цветя.

Колкото и да са красиви, след час-два те щяха да се превърнат в дълги изсъхнали редици.

За да се получи прекрасна, кадифено-зелена ливада, няма друго средство освен косата няма. Тя често трябва да се размахва над избуялите растения.

Тревата е окосена и всички нежни кълнове кървят.

– О, боли, – чува се стон.

– Няма ли край това мъчително физическо усещане?!

– Каква злочестина, каква загуба …..

Цари запустение там, където преди да са цъфтели много цветя.

Изведнъж настъпва благоприятното време за меки и топли дъждове, след което се възцарява нова и неочаквана красота в ливадата.

Така и човешкият живот е весел и безгрижен, докато заиграе ножът на страданието, ножицата на потъпканите надежди и сърпа на смъртта.

Разберете, няма друг начин да се развие нежност, съчувствие, дори характер без да се преминаване под Божията коса.

О, душо моя, покосило те е безжалостно острието, защото те е посетила косата на Царя.

Но ти, човеко, не се страхувай от нея, защото непременно ще последват благодатни дъждове.

Красимир имаше странна привичка. Още преди да се разсъмне, той се качваше на лодката си и навлизаше навътре в езерото край, което живееше. В нея се молеше и така срещаше утрото.

Веднъж на разсъмване, когато нощта започна плавно да се превръща в утро, той още седеше в лодката си и се молеше.

Внезапно Красимир усети как нещо се удари в лодката му. Наруши се утринната хармония.

Той се ядоса и бе готов да наругае собствена на лодката, която го бе ударила.

Но когато отвори очи, наоколо нямаше никой, а лодката бе празна.

Нямаше на кого да излее яда си, за това затвори очи и продължи молитвата си.

Когато слънцето се издигна, Красимир намери покой и започна да се смее на случилото му се.

Преживяното с празната лодка, го научи на нещо много важно.

Когато някой се опиташе да го обиди или нагруби, той просто си казваше:

– И тази лодка е празна.