Денят бе прекрасен, но не и за Деница. Силно главоболие я бе повалило на кревата.

Изведнъж се чу силно тропане по вратата. На Деница това се стори не като по-силно почукване, а като грохот.

Тя сериозна се ядоса:

– Това е навярно някой куриер, който не се е научил да се държи прилично.

Деница се бе приготвила да изкрещи на грубияна и да му каже всичко, което мисли за него.

Но това не бе служител от агенцията за доставки.

Тя дръпна рязко вратата и се стъписа.

Едра птица връхлетя върху нея. Деница размаха ръце и се разкрещя:

– Къш, махай се от тук.

Нарушителят на спокойствието се уплаши, побягна и известно време се спотайваше в близките храсти.

Очевидно и на животното му бе необходимо време, да се възстанови след „произшествието“.

Малко след това птицата изпляска с криле и отлетя.

Виктор се чувстваше вече пораснал и възмъжал. Скоро навърши седемнадесет.

Живота отваряше бавно вратите си пред него, но той бързаше. Не искаше нищо да пропусне.

Така се появи и желанието да хвърли едно око на порнографията.

– Голяма работа, – каза си той. – Какво толкова, всички го правят. Какво може да стане само от едно гледане?

Виктор не разбираше, че повтаря думите на клеветника, които се прикрива зад него и му шепне пагубно.

От този един път започна бавното пристрастяване на младежът към порнографията.

Ожени се за най-красивото момиче в техния квартал, като си казваше:

– Те е прекрасна, какво би ме привлякло към онази лудост?

Но той бе здраво впримчен в това си увлечение. Младата му съпруга разбра и това я съкруши.

Виктор се опитваше да постави предпазни мерки в живота си към тази пристрастеност, така че никога повече да не посегне към нея, но уви …

Нещата бяха доста напреднали.

А и оня зад гърба му не преставаше да го бомбардира:

– Твърде късно е! Отиде твърде далече! Безнадежден си!

Един ден Виктор не издържа и падна на колене.

– Господи, бракът ми може ли да бъде спасен? Ще бъда ли някога свободен и напълно простен? …

Предстоеше тежка духовна битка.

В главата на Виктор изплува част от стиха:

„…. той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

– Щом дяволът е лъжец, тогава не трябва да го слушам, – окуражен възкликна Виктор. – Само Исус може да отхвърли злия и да ми помогне.

Младия мъж се разплака и извика:

– Исусе, Ти умря и възкръсна, за да ме освободиш от робството на порнографията. Моля, помогнете ми да живея в тази свобода днес!

В тялото му се разля топлина и той усети Божия мир.

Бе едва три часа, а утрото бе далече. Това време на нощта бе особено тягостно за всички, които работеха нощна смяна.

Притеснен пациент натискаше бутона за повикване. Това бе четвъртото му призоваване в рамките на един час.

Надя бе дребничка, но пъргава и отзивчива. Тя веднага откликваше на всяко оплакване.

Друг пациент крещеше и плаче:

– Няма ли кой да дойде при мен ….

И той иска да му се обърне внимание. Какво от това, че вън е още тъмно и много от хората в болницата спят?

Надя бе свикнала с капризите на някои от пациентите. Плача и виковете не я изненадваха.

За нея всичко започна преди пет години, когато заяви:

– Искам да работя нощна смяна.

Предупредиха я:

– Нощните смени не са по-леки от дневните …..

Надя бе непреклонна:

– ……. Не издържам на дневната лудница в болницата.

В началото, когато започна, сякаш всичко бе наред, но след това реалността здраво я шамароса. Едва тогава тя осъзна, че нощната работа е съпроводена с поемане на допълнителни задачи.

Често ѝ се налагаше да вдига и обръща пациенти, което бе пряко силите ѝ. Освен това тя трябваше да наблюдава състоянието на болните, за да уведоми лекарите, ако има спешен случай.

Надя все още продължава да се бори с получаване на адекватен сън.

Приятели и роднини от църквата непрекъснато се молят за нея.

Болните бяха доволни от нейните грижи, за това тя за нищо не искаше да напусне изтощителните нощни смени.

Когато някои виждайки слабичкото ѝ тяло и умората, която се четеше в очите ѝ, я увещаваха:

– Не се изтезавай по този начин. Ти си млада, животът е пред теб.

– Как да ги оставя? – питаше Надя. – Те са толкова безпомощни и се нуждаят от мен. Освен това с работата си в болницата през нощта им давам утеха и така прославям Бога.

Те виждаха нейният устрем, себе раздаване и любов, за това само добавяха:

– Нека Бог да те благослови.

Данаил бе добър художник. Неговите картини сякаш говореха на сърцата на хората. Изобличаваха ги и им придаваха желание, да се поправят.

Художникът нито веднъж не се усъмни, че дарбата му е дадена от Бога и то за да прославя Него, Създателят на всичко видимо и невидимо.

Един ден при Данаил дойдоха двама мъже и поръчаха картина:

– ….. На нея символично бихме искали да бъде изобразена вярата, – поясни един от двамата.

На Данаил това му се стори непосилно:

– Как да изобразя вярата? – питаше се той.

Но …. бе дадена поръчка и тя трябваше да се изпълни.

Той хвана четката и първото, което се появи на платното бе непреклонна човешка фигура, чието лице бе обърнато към небето.

В очите на изобразеният мъж се четеше несломим стремеж. А цялата фигура бе обхваната в огнено сияние.

Грандиозно изображение.

Но … между гънките на дрехата се забелязваше черна резка. Ако се вгледаше човек по-внимателно в нея, тя му заприличваше на змия.

Двамата мъже дойдоха отново. Огледаха картината внимателно. Единият забеляза черната резка и каза:

– Картината е чудесна, но какво е това тук?

– То съвсем не съответства на истинността на картината, – добави другия.

– О, това ли ….., – издайническа червенина обагри лицето на художника. – Това е опашката на неверието.

Павлов крачеше бавно натоварен с мрачни мисли. До него вървеше Симо и от време на време поглеждаше към него.

– Посещението в църквата намалява, – отбеляза с тъга Павлов.

– И аз го забелязах, – въздъхна Симо. – Дори и сега, когато вече свободно можем да се събираме, броят на хората, които посещават църквата не е стигнал нивото, което бе преди пандемията.

– Как можем да ги върнем обратно? – попита Павлов. – Как можем да ги накараме да станат от креватите си и да дойдат на църква в неделя сутрин?

– Повечето от хора се подчиняват на желанието на тялото си, а то не иска да се надигне сутрин, особено в неделя, – констатира Симо.

– Екранната проповед няма да им даде прегръдка или Господна вечеря, нима не го осъзнават? – Павлов смръщи вежди.

– Хубаво е да се събираме като вярващи, – каза Симо, – за да се поклоним на живия Бог. Това не трябва да се възприема като задължение към другите, нито към нас самите.

– Не си ли забелязал, че когато не искаме общение, точно тогава най-много се нуждаем от него? – тъжно се усмихна Павлов.

– Е, има хиляди причини, които могат да ни накарат да се откажем от пижамената църковна неделя, – Симо се опита да насърчи изпадналия в безизходица пастир.

– Дай, Боже и други да мислят така, – без въодушевление поклати глава Павлов.