Минчо се чувстваше зле.

Умората го смачкваше, но той си каза:

– Нали съм непрекъснато зает с някаква дейност. Изглежда това е голямо натоварване и се уморявам много.

Добре, служението не е лошо нещо, но Минчо имаше един проблем.

Той го осъзна една сутрин, когато се събуди:

– Много съм жаден. Имам чувството сякаш съм изсъхнал. От къде ми дойде това на главата?

Замисли се.

Изведнъж лицето му се озари от усмивка и Минчо разбра:

– Не пия свободно от Водата на живота. Пренебрегвам изучаването на Библията – и той продължи да изброява. – Бързам да си кажа молитва. Не слушам гласа на Господ, защото просто съм твърде зает.…

Минчо разроши с ръце косите на главата си.

Падна на колене и започна искрено да се моли:

– Благодаря Ти, Господи, че все още ми даваш днес Жива вода от Кладенеца, която никога не пресъхва….

Всяко напрежение, умора и неудовлетворение се стопи, а на тяхно място се изля такъв мир, какъвто никой не може да си представи.

Венелин се мръщеше, а дядо му Стоян го напътстваше:

– Не осъзнаваш ли, че когато негодуваш срещу някого, все едно си го поставил в затвор и си останал да пазиш вратата на килията му, която е изпълнена с омраза.

– Но аз трябва …, – възпротиви се Венелин.

– Ако си тръгнал да уреждаш сметки, никога няма да си починеш, – прекъсна го старецът.

– Глупости! Ще му натрия носа и готово, – гневно реагира Венелин.

– Дори да смяташ, че този против теб ти дължи извинение, той може да не се съгласи на това. Едва ли ще се покае, защото може да не иска да се промени.

– И все пак аз ще му докажа …- стисна силно юмруци Венелин.

– Ако се стремиш към отмъщение, никога няма да получиш справедливост. – наблегна дядото.

– Дори и да е така, пак ще …

– Помисли, – старецът погледна с тъга внука си, – ако си отмъстиш, това ще бъде ли достатъчно?

– И какво? Нима наистина негодуванието е затвор за противника ми? – присви очи Венелин.

– Не поставям под въпрос това, че си бил наранен, – въздъхна старецът. – Само се питам: Твоето негодувание ще изцели ли раните ти?

– Какво да правя? – попита тихо Венелин.

Дядо му го погали по главата и го посъветва:

– Вместо цял живот да охраняваш затворническа килия, по-добре повери нараняването и раните си на Исус.

В малка група коментираха преждевременния край на Насковата кариерата.

– Той направи много неща добре, но имаше проблем, – отбеляза Вълко.

– Всички го видяха, – повдигна рамене Милена.

– И все пак той бе много ефективен в по-голямата част от работата си, – опита се да го защити Пламен.

– Но гневът му в повечето случаи не бе адресиран правилно, – поклати глава Стамен.

– За съжаление това доведе до нараняване на много хора през годините, – подчерта Милена.

– Ех, ако бях се изправила срещу него, – въздъхна тъжно Соня, – може би щях да го спра. Бях влюбена в Наско.

– Не направихме нищо, за да му помогнем. А сега той огорчен и обиден ни напусна, – констатира Пламен.

Въпреки че не можем да принудим другите да се откажат от грешното си поведение, ние можем състрадателно да се изправим срещу тях.

Нека да „говорим истината с любов“, така че и двамата да станем „все повече и повече като Христос“.

Бог ни е дал уши, за да слушаме, така че можем да чуем изобличение от някой друг.

Под планината се появи малко ручейче. След появата си то се втурна надолу в равнината и запя:

– Аз съм най-доброто.

Въпреки, че още не осъзнаваше какво е това.

Пред него имаше огромна гора, следваше поле, села и градове.

Когато видяха, че поточето бе пораснало вече и се опива от надигащата се сила в него, го посъветваха:

– За да стигнеш до морето, трябва да се пребориш с вятъра, да устоиш на сушата, да дадеш вода на хората и животните, да завъртиш тежките колела на воденици. Трудно е, но не е неизпълнимо. Просто трябва да се слееш с останалите потоци.

– Не, – отсече то, – аз съм необикновен.

Видя голяма река. Мушна се незабелязано в нея и заплува към морето.

А тя дори не го забеляза. Теглеше кораби, осигуряваше светлина, пазеше каракуди и сомове от рибари и котки. Дори не усещаше колко много работа вършеше.

Измина пролетта. И лятото си отиде. Дойде септември и реката преля.

Пред нея се откри морето.

Тогава ручейчето скочи отстрани и извика:

– Аз наистина съм необикновен, стигнах до морето!

Изведнъж то забеляза, колко много такива „необикновени“, като него, имаше в реката и се засрами.

Хората отдадоха благодарности, мостове и насипи на реката, която вършеше обикновени неща, но необходими за земята.