Стефан и Ина все още бяха влюбени един в друг, дори много повече от мига, когато се бяха запознали.

Тогава тя бе скоро завършила магистратурата си по математика и веднага ѝ бяха предложили учителско място в едно елитно училище. Стефан беше много по-голям от нея, но когато се погледнаха, между тях пламна искра.

Събра ги една „щастлива“ случайност.

Ина подпря бронята на Стефан и двамата изригнаха в препирня. Не можеше да се каже, че първата им среща бе особено романтична.

Половин час си разменяха хапливи реплики:

– Къде караш? Сляпа ли си?

– А ти къде се навираш пред мен, – не отстъпваше Ина.

– Кой ти е дал книжка? – ежеше се Стефан.

– По пътя си срещам все такива“професионалисти“ като теб, – не му оставаше длъжна Ина.

По колите нямаше никакви поражения, но не в това беше работата. Въпросът бе принципен.

Смешното бе, че двамата не си спомняха да са се карали така жестоко с някого до сега. Обикновено и двамата опитваха по всякакъв начин да помиряват хората около себе си, но те не бяха такива в този момент.

Тяхното направо си беше същинска война. Полицаят, който се спря, за да разбере какво става, вдигна ръце от тях.

– Ако не престанете веднага, ще ви арестувам и двамата, – заплаши ги той.

Схватката бе в разгара си, когато Стефан отчаян предложи:

– За да се помирим, предлагам една вечеря в близкия ресторант. Аз плащам.

Това породи още няколко минути спор, но накрая Ина се предаде.

Стефан и днес след толкова години се чудеше: „Защо тогава я покани на вечеря?“ Това вероятно бе един необикновен импулс. Ина също си задаваше въпроса: „Какво ме накара тогава да се съглася?“

След два месеца ухажване, местния пастир ги венча. Нямаха нужда от много цветя, приятели или сватбен марш. За тях бе достатъчно, че всеки е намерил половинката си. Те нямаха и близки. Свидетели им станаха една възрастна двойка, осемдесет годишни старци.

Установиха се в апартамента на Стефан. Ина го превърна в уютен дом. Тя обичаше да готви. Стефан се поддаде на кулинарните ѝ умения и скоро трябваше да прибави още  километър към всекидневните си тренировки.

Той бе сръчен, бързо осъществяваше измислените промени от Ина в дома им. Справяше се чудесно със всякакви проблеми – физични, механични, дори и емоционални. Притежаваше умението да ги унищожава бързо.

Двамата гледаха по различен начин на света в сравнение с другите и поради тази причина започнаха да се ценят още повече.

Докато повечето хора бяха влюбени в началните години, а след сватбата просто седяха и наблюдаваха как любовта им се разпада, Стефан и Ина научаваха всеки ден по нещо ново един за друг.

Така любовта им нарастваше, а от ден на ден ставаха още по-близки приятели.

Веднъж трима братя видели, че Късметът бил паднал в една яма.

Единият от братята отишъл до ямата и поискал от Късмета пари. Той му дал и братът доволен си тръгнал.

Вторият брат поискал красива жена. След като я получил, радостен се отдалечил с нея.

Третият брат се наклонил над ямата

– А на теб какво ти е нужно? – попитал Късметът

– А ти от какво се нуждаеш? – позаинтересувал се най-малкият брат.

– Извади ме от тук, – помолил Късметът.

Момъкът подал ръка и Късметът излязъл от ямата, а след това тръгнала след него.

Тони бе дошъл преди два часа в болницата, бяха му съобщили, че съпругата му е припаднала по време на работа. Тя му се бе оплаквала  тези дни от силни болки в стомаха, но той реши, че не е нещо опасно.

Щом влезе в болницата, веднага отиде при лекарят, който я бе приел:

– Можете ли да ми кажете, как е Лили? – погледна втренчено доктора и очакваше да му каже, че нещата не са кой знае какво.

Изражението върху лицето на доктор Стоилов, не даваше никаква надежда и Тони се притесни от мълчанието му.

– Много късно е дошла в болницата, – поглади с пръсти брадата си Стоилов. – Трябвало е да дойдете по-рано, когато е получила първите болки.

– Но те бързо отминаваха и след това тя се чувстваше добре, – смутено каза Тони.

– На вас така ви е изглеждало, – с укор го погледна докторът. – Вероятно не ви е казала, че и след това болките са продължили. Не е искала да ви притеснява.

– И сега какво? – попита отчаяно Тони.

– Ще опитаме да отстраним тумора, но вероятно ще има разсейки, – вдигна ръце безпомощно Стоилов. – За сега нищо не мога със сигурност да ви обещая.

Тони тръгна притеснен и малко изнервен към стаята на Лили. Когато го видя, тя цялата засия:

– Извинявай, че така се случи. Даже не знам как стана.

– Надявам се нещата да се оправят, – Тони се опита да изглежда обнадежден.

– Знаеш ли, преди теб дойде отец Спиридон, – сподели Лили, – Мира му се обадила от службата и му разказала за мен.

– Какво е правил тук? – разгневи се сериозно Тони. – Той няма работа насам.

– Мислех си …..,  – но Лили не можа да довърши.

– Не си мисли глупости, – скочи Тони. – Само не ми казвай, че си искала последно причастие.

– Вадиш си прибързани заключения, Тони, – опита се да го успокои Лили. – Той беше дошъл само да поговорим и да се помоли за мен.

Тони закрачи из стаята.

– Да се помоли? – Тони не можеше да овладее гнева си. – На кого ще се моли? Ако Бог беше толкова милостив, щеше ли да допусне да се случи всичко това?

Лили прехапа устни. Не ѝ бе идвало на ум, че ще се наложи да защитава вярата си и то от човек, който много обичаше.

– Тони, трябва да разбереш едно, – каза кротко Лили, без капчица гняв. – В най-тежките моменти винаги съм разчитала на две неща. на теб и вярата ми в Бога. А точно в този момент, скъпи, се нуждая и от двете.

Заради гордостта си губим Божията благодат, а заедно с нея и любовта към Бога, и дръзновението в молитва.

Тогава душата ни се измъчва от зли мисли и не разбира, че трябва да се смири и да обича враговете, в противен случай не може да угоди на Бога.

Ти казваш:

– Врагът гони нашата църква. Как мога да го обичам?

Чуй добре:

– Твоята бедна душа не познава Бога. Нима не разбираш колко много ни обича Бог и че Той желае всички хора да се покаят, за да се спасят.

Бог е любов и ни е дал Светия Дух, който да ни учи да обичаме враговете си и да се молим за тях, за да се спасят и те. Именно в това се състои любовта.

Ако съдите враговете по делата им, те наистина заслужават наказание, както и ние преди да се покаем.

Спиридон и Слави говориха дълго с Найден, обсъждаха положението и мислеха как да излязат от ситуацията.  На осемстотин метра от мястото островът не изглеждаше толкова опасен.

От далече човек можеше да предположи, че облакът от пушек се дължи на горски пожар, но нещата бяха много по-сериозни и се изискваха спешни мерки.

Когато Найден и Таня останаха сами в стаята, тя го заговори:

– Интересно, защо хората приемат заповеди от теб? Какво ги кара да те слушат и да ти се подчиняват без възражения. Никой от тях не ти противоречи.

Черните коси на Таня блестяха на червеникавото сияние на покритото от облаци слънце.

– Със Спиридон и Слави преживях нещо разтърсващо, – думите на Найден прозвучаха почти като оправдание.

– Нямах пред вид само тях, наблюдавах и другите, дори и шефа ти. Съгласяват се с теб и са готови да изпълнят всичко, което кажеш.

Найден сведе поглед и махна с ръка.

– Не съм се замислял върху това до сега –  и въздъхна дълбоко. – Осъзнавам че трябва да се направи нещо и ако аз не мога да го направя намирам тези, които могат да го осъществят. Най-важното е да намериш подходящите хора. Всеки глупак може да ръководи екип, в който хората знаят какво да правят.

Таня се засмя, беше готова да му възрази, но той продължи:

– Единствената ми грижа е да се обградя с експерти, за да изглеждам способен, – казвайки това, Найден се напери като петел.

Таня закачливо го плесна по ръката.

– Шегаджия. Не омаловажавай способностите си. Хората добре те познават, за това и те търсят.