Денис се загуби в джунглата.

Той бе отчаян, но всичко се промени, когато се яви неговият спасител.

– Не се чувствам сам, – каза си Денис. – Мога да общувам с този човек. Отчаянието ми намаля, защото имам визия. Объркването ми изчезна, вече знам посоката.

Той все още не бе напуснал джунглата, но усети, че нещо се е променило в него.

Надеждата го бе възстановила. А тя се градеше на това, че срещна някой, който можеше да го изведе.

Добрият Пастир знае, че не сте създадени за това място, но само Той може да ви изведе. В случая е Идеалният за това.

Той ви кара да вдигнете очи от джунглата, която ви заобикаля и да погледнете към небето над вас.

Наско се бе замислил. Внезапно се стресна и каза на висок глас:

– Добротата изгражда характера, а омразата го разрушава.

– Трудно е всякога да се проявява доброта, – отбеляза Стойко. – особено, когато сме обезсърчени, уморени или уплашени, едва ли ще можем да намерим сили да изречем една мила дума.

– Ние правим избора, – намеси се Динко. – За това трябва да се отнасяме към другите с доброта и уважение, независимо от нашите обстоятелства и емоциите ни.

– В днешното забързано време лесно и бързо се разочароваме, – намекна Стойко.

Динко се усмихна:

– Ние сме несъвършени човешки същества, борещи се да управляваме живота си възможно най-добре, но често не успяваме.

– Когато сме разсеяни или разочаровани, може да пропуснем да споделим добра дума или добро дело. Това недоглеждане наранява другите, но най-вече наранява нас самите, – забеляза Наско.

Динко добави:

– Днес нека забавим темпото и да бъдем нащрек за хора, които се нуждаят от усмивката ни, милите ни думи или ръката ни за помощ. Нека направим добротата център на отношенията си с другите. Те ще бъдат благословени, а и ние също.

– Запомнете следното: милите думи не струват нищо, но когато са изречени в точното време, могат да бъдат безценни, – изказа на един дъх дядо Матьо.

Опустошителна буря и наводнения бяха почти унищожили района.

Възстановяването ставаше много бавно.

Хората от този район нямаха достъп до основни ресурси години наред след това.

Тодор Иванов започна усилено да работи, за да промени това.

Той отвори първият хранителен магазин след разрушенията.

Хората си казваха:

– Този е луд …

– Защо купува тази съборетина?

– Колко много пари похарчи за ремонт?!

– Отгоре на всичко в нея отвори хранителен магазин…..

Но първата му клиентка Милена се разплака:

– Никога не съм си мислила, че всичко ще се върне и възстанови отново …

Майката на Тодор сподели:

– Моят син може би вижда нещо, което ние не можем да видим. Радвам се, че той … използва този шанс.

– Когато народът изпита отново разцвет, ще осъзнае, че Господната ръка е направила това, – отбеляза бай Коста, уважаван човек в района заради мъдростта си. – Бог е все още авторът на възстановяването. Когато вярваме в Неговата доброта, Той ни помага да видим бъдеще, където надеждата е възможна.

Мая се размечта:

– О, как искам да се върна в детството!

– Аз пък не искам. Желая да видя близките си, които са напуснали този свят, но не и да се връщам в детството, – твърдо заяви Тони.

– Защо? – ококори очи Мая.

– Няма да имам пари, паспорт, апартамент, кола и шофьорска книжка. Не мога да се кача във влака или самолета без възрастни, – сбърчи нос Тони.

Мая само въздъхна, а Тони продължи още по-настървено:

– Изобщо няма да имам нищо свое. Освен играчки, които не мога да си купя сам. Те ще ми купуват дрехите и обувките, но възрастните ще ги избират. …. Няма да ям каквото искам. Ще ставам и ще лягам, когато родителите ми решат. Няма да мога да отида никъде без разрешение ….. Напълно съм зависим от тях.

– Но тогава ние сме малки и слаби, – възрази Мая. – Не можем да се защитим сами.

– Като роби сме, – усмихна се презрително Тони.

– Но детето е слабо ранимо. То няма опит, – изрази спонтанно несъгласието си Мая. – Безгрижното детство е, защото си напълно зависим от другите, но в замяна на това нямаш грижи.. … Няма свобода, но няма и грижи.

– Нищо не можеше да ме утеши, когато бях дете, щом усещах, че съм ограничен – сподели Тони.

– Дори сладолед, шоколад или някакво забавление? – попита Мая.

– Нима не разбираш? Ти си напълно зависима! – Тони размаха нервно ръце.

– Я погледни старите хора, – каза Мая. – Те са напълно безпомощни като децата.

– Те са си изгубили ума. Нямат сили. Уморени са от безбройните грижи и свободата, които са имали, – повдигна рамене Тони.

Мая се намръщи:

– Свободата трябва да се цени, въпреки че винаги е свързана с много тревоги.

– Не искам да се връщам в детството, – протестираше Тони. – Искам да удължа отговорната зрялост възможно най-дълго. Да си дете е много трудно. Просто го забрави ….

– Да си старо дете е непоносимо тежко, – отбеляза Мая. – И затова трябва да бъдем максимално мили към децата и възрастните…

Край тях мина възрастна двойка. Двамата старци се подкрепяха взаимно.

Тони наведе глава, а Мая им се възхищаваше.

Вера тъжно сподели:

– Неведнъж или дваж се оказвах на ръба. Молих за помощ, но хората никога не са ми помагали. Винаги съм се справяла сама.

А след това тя отсъди категорично:

– Не може да се разчита на никого. Безполезно да викаш за помощ!

Мартин възрази:

– Говориш глупости. Ако си успяла да се измъкнеш и успееш, това е помощ отгоре.

– Но нали помощта идва чрез хората?! – нервно тръсна глава Вера.

– Понякога това става чрез промяна на обстоятелствата. Събития се променят. Изведнъж се появява попътен вятър …, но човек не разбира, че е получил помощ, – заобяснява Мартин. – Той само се оплаква и твърди, че молбите му са останали без отговор.

– Да, умът, интуицията заработваха в мен мощно. Получавах прилив на енергия, – отбеляза Вера.

И тя разбра.

За това наведе глава и тихо промълви:

– Благодаря Ти, Господи за силата и всичко необходимо, което ми даряваш в трудни ситуации.