Ема беше непоносима. Направи най-тъпото нещо, което изкара от равновесие Слави.

Баща им чу гълчавата влезе в стаята и ги погледна строго.

– Какво става тук?

Двамата брат и сестра трудно, но в крайна сметка успяха да сглобят някакво обяснение на кавгата си.

Бащата строго разпореди:

– Ема, тази вечер никаква телевизия и никакъв компютър.

– Татко, моля те не я наказвай, – застъпи се за нея Слави. – Тя няма повече да постъпва така. Нали Ема?

Обърна се той към сестра си.

– Да, да, – закима уплашено Ема, страхувайки се баща ѝ да не наложи наказанието си.

Странно. Слави обичаше справедливостта и не одобряваше действията на сестра си, но не искаше тя да пострада.

Той искаше с цялата си душа да ѝ помогне.

Исус иска всички хора да се спасят и да достигнат до познание на истината.

Сигурно ще кажете:

– Това не е справедливо.

– Защо да не е ? Нали Исус умря на кръста и понесе отговорността за всички грешки на всички хора.

Сега единственото, което иска от нас, е да вярваме в Него, а Той ще ходатайства пред Бог за нас.

Панайот бе отправил поглед към бъдещето си, но бе затворил очи и стискаше до болка зъби.

Тялото му бе напрегнато.

– Страхувам се за утрешния ден и това, което той може да крие, – призна пред себе си Панайот.

Чувстваше се сякаш стои на ръба на пропаст, пред тъмна бездна.

Уловен от събитията, включващи него или близките му, той усещаше безпомощност и отчаяние.

Баща му го видя и веднага се досети, как се чувства синът му. Той знаеше за скорошните събития, които го бяха жестоко притиснали. Съчувстваше му и искаше да му помогне.

За това го приближи, докосна го до рамото и каза:

– Независимо какво си преживял. Няма значение умственото, емоционално и духовно състояние …

Панайот погледна баща си, като изваден от сън.

– …Бог може да ти даде видение за бъдещето, което да те изпълни с надежда сега.

Панайот тъжно се усмихна, а баща му продължи:

– Всеки може да гледа напред с надежда, защото имаме благословеното уверение на Небето.

Панайот се обърна с лице към баща си. Прегърна го и заплака.

Малко след това успокоен, изпълнен с надежда, той се усмихна.

Скоро Антон Петров получи покана да изнесе лекция по въпроси, които скоро бе разгледал в статия на едно научно списание.

– Къде се намира това? – запита се той.

Бързо намери посоченото място на картата и възкликна:

– Но това селище е сгушено в планината, – каза си той. – Кой ще ме слуша там?

Въпреки съмненията си, относно това начинание, Антон прие поканата.

Изведнъж Петров се замисли и си каза:

– Там където ме канят, навярно има сняг и е студено. Такъв е сезона сега.

Антон плесна с ръце, поклати глава и изяви желанието си гласно:

– Хубаво би било да ме поканят в някоя тропическа местност. А защо не на Хавайте?

Той реши да се пошегува и написа в една от социалните мрежи:

– Приемам покани за изказвания в Хавайте. Нямам някакви особени претенции. Съгласен съм за всеки от Хавайските острови. Не искам хонорар. Само самолетни билети, храна и бунгало на плажа.

Много писаха под неговото шеговито предложение. Те също искаха да пътуват до Хавайте.

Антон се хвана за главата и започна да се смее:

– Това е невероятно! Човек вземе да се засили, дори прави „саможертва“, а това вдъхновява другите да правят същото.

Мартин бе увесил нос. Приятелят му Дичо го видя. Приближи до него. Побутна го леко по рамото и попита:

– Мога ли с нещо да ти помогна?

Мартин повдигна очите си към запиталия. В тях се четеше голямо огорчение и мъка.

– Как мислиш, лошо ли е човек да се ядосва? – попита тихо Мартин.

– Не!- твърдо заяви Дичо. – Това е естествена човешка емоция, която действа като предупреждение. Бог го е вградил в нас.

– И за какво ни предупреждава? – полюбопитствува, раздразнено Мартин.

– За проблемите. Като ни подтиква към положителни действия, за решаването им.

– Какви ги приказваш? Гневът си е грях! – възмутено реагира Мартин.

– Не съм съгласен, – тръсна глава Дичо. – Виж Исус, безгрешният и съвършен човек, няколко пъти явно изрази гнева си. Спомни си, когато разгони продавачите в храма.

– Да, но това е съвсем друго …

– Обикновено не нашият гняв ни вкарва в беда….., – опита се да обясни Дичо, но бе прекъснат.

– А кой друг? – попита ядно Мартин.

– Това, което правим с гнева, – загрижено поясни Дичо. – Накъде го насочваме? Колко често съжаляваме за това, че сме го изявили неправилно …

Мартин тъжно се усмихна и махна с ръка.

– Словото не казва: „Не се ядосвай:, а „Бъди бавен да се гневиш“, – продължи Дичо. – Помисли добре. Кой гняв в живота ти е естествен и здравословен, кой е грешен и разрушителен и как най-добре трябва да го изразиш.

Мира и Петьо бяха яхнали велосипедите си. Те решиха да минат през квартал, където къщите струваха стотици хиляди лева.

Там видяха различни хора. Такива, които разхождаха кучетата си. Други като тях бяха на велосипеди. А трети се грижеха за поддържане на градинките.

Бяха смесица от хора.

– Колко сме различни! – възкликна Мира.

– Дали си беден или богат, известен или един от навалицата няма значение, – усмихна се Петьо. – Бог е създал всеки от нас.

– Независимо от различията, ние всички сме творение на Божията ръка, – уточни Мира.

– Но има и още нещо, – отбеляза Петьо. – Да бъдем равни пред Бог означава, че независимо от нашето икономическо, социално или етническо положение, ние всички съгрешаваме и не заслужаваме Божията слава.

– Е да, – съгласи се Мира, – непокорни и виновни сме пред Него, за това имаме нужда от Исус.

Петьо се засмя:

– Често разделяме хората на групи по различни причини, но в действителност всички ние сме грешници, нуждаещи се от Спасител.

– Не можем да се оправдаем сами пред Бога, това може да направи само Неговата благодат.

Двамата въртяха педалите и замълчаха. Всеки се замисли върху това, което говореха преди малко.