Надя бе на шестдесет и четири години.

Рано се ожени. Започна работа като счетоводител и така до пенсия.

Един ден тя се разстрои и се разплака.

Някой ѝ бе казал:

– Твоя живот е безплоден. Нямаш самореализация. Никакви амбиции. Дори не си се развила духовно. Животът ти е преминал скучно и мъгляво.

– А какво трябваше да направя? – бе попитала тя.

– Да беше нарисувала поне една картина или да се издигнеш в работата си. Дори едно обикновено пътешествие не си направила, …. – укориха я двойно и тройно.

Надя имаше син. Той беше инвалид, но тя много му помагаше и детето оздравя.

По-късно с мъжа си осиновиха момче от детския дом. После се появи братчето му. И него взеха.

– Не трябва да разделяш роднини, особено братя, – бе казал мъжът ѝ.

А той бе обикновен работник.

Така премина „безплодният“ живот на Надя.

Отгледа трима сина.

Дойдоха и внуците.

Картините, кариерата са добри постижения, но няма по-важно от децата. А и да отгледаш не един, а двама сирака …

– Всеки се реализира, както може, – каза ѝ комшийката Стефана след като я видя разплакана и разбра болката ѝ.

Катя се усмихна, отвори албума и показа на Стефана снимки на децата и внуците.

И тя отново се почувства щастлива.

Бащата на Зарко бе запален по техниката и инженерните изобретения. Той жадно поглъщаше всяка научна книга, която му попаднеше от любимата му област.

Зарко завършваше средното си образование и трябваше да реши, къде ще кандидатства.

Баща му настояваше:

– Иди в Техническият университет, там е бъдещето.

Зарко го влечеше историята, литературата и музиката. По тези предмети имаше по-високи оценки отколкото по природните науки.

Той бе раздвоен. Изборът му се струваше много труден.

Зарко обичаше баща си и му се възхищаваше, за това последва съвета му и кандидатства в Техническия университет.

Оценките му на изпита бяха лоши. Така той изгуби шанса си същата година да постъпи в университет.

Бог ни е създал с таланти и съответни ресурси.

Когато ни дават съвети, добре е да се обмислят добре нещата.

В крайна сметка можем да устоим на ненужните очаквания и да служим на Бог по начина, по който Той ни е направил, така че само Господ да получи славата.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.

Иван Петров бе добър човек, но ядосаше ли се, викаше като луд.

Един ден той започна да крещи на счетоводителката.

Редяха се викове, забележки и заповеди.

Накрая Петров изпотен и уморен извика:

– Повторете това, което чухте.

Счетоводителката залаяла:

– Ав, ав, ав ….

Останалите притихнаха ужасени.

Петров се изчерви, а след това се засмя.

– Моля да ме извините, – обърна се той към счетоводителката.

То не беше глупак, нито зъл, за това се и засмя.

След това се сдържаше, а това не бе толкова лесно за него.

Причината за избухванията му бе високото кръвно налягане и диабета.

Петров разбра едно:

– Когато крещя на човек, той не разбира смисъла на думите ми. Усеща само агресията, а думите се превръщат в лай.

След като почна да се задържа, здравето на Петров се подобри.

Да се крещи е вредно. Не трябва „да изпускаме пара“, защото ще стане още по-лошо.

Петър и Добри бяха приятели. Те учеха в един и същи колеж.

Петър не беше християнин, а Добри се водеше за такъв.

Един ден Петър каза на приятеля си:

– Можеш да ходиш на църква, но си агностик.

– Какво имаш предвид? – заекна Добри.

– Просто гледам какво правиш, – отговори Петър. – Изглежда не прекарваш времето си в неща, които другите християни правят и със сигурност извършваш други, които те никога не биха направили.

Добри се изчерви, но не каза нищо, а Петър довърши обяснението си:

– За това предположих, че не си сигурен в какво точно вярваш. Следователно си агностик.

Никой не може да надникне в сърцата на другите, но действията го разкриват.

На Добри не беше лесно да се изправи пред сигурно доказателство за неговото неверие.

Бог използва Петър, който не Го познаваше, за да върне обратно към Себе Си Добри.

Ако сте християнин, животът ви ще предостави ли доказателства в подкрепа на това?