Станка преживя голяма скръб. Петнадесетгодишната ѝ дъщеря загина при автомобилна катастрофа.

Тя се опитваше да преживее загубата, като ходеше на психолог, но това не ѝ помогна особено много.

Опечалените родители затвориха вратата на стаята на дъщеря си и отиваха там само, за да я почистят. Всичко вътре стоеше така, както е било преди, когато дъщеря им бе жива.

Един ден на Станка дойде на гости седемнадесет годишната ѝ племенница Диана.

Наложи се момичето да пренощува при леля си и чичо си.

Предложиха ѝ да легне на дивана в хола.

– А защо не в стаята на починалата ви дъщеря? – попита Диана.

– Все още с чичо ти не сме готови да пускаме някой вътре, – тъжно каза Станка.

– Но от тогава е минало една година, – тръсна глава Диана. – Мисля, че е време да продължите напред.

– За нас за сега това е невъзможно, – Станка изтри с кърпичка сълзите си.

– Вижте, аз също съм преживяла трагедия, почина любимото ми куче, – опита се да ги окуражи Диана, – но година по-късно се примирих със загубата.

Станка изпадна в истерия и започна да крещи:

– Как се осмеляваш да сравняваш смъртта на дете ни, с тази на куче.

Смутена Диана се прибра в къщи.

Не бива да обвиняваме младото момиче в безчувственост. Тя се е опитала по свой начин да утеши леля си, разчитайки на малкия си опит. Утехата се оказа разстройваща, макар, че Диана искаше да направи добро.

Стана малко по-топло. Сякаш това бе подарък за отсъстващите дърва за отопление.

Стоян и Васил се грееха на слънце в двора.

– Четенето на новини през цялото време може да накара умът да престане да работи, – заяви Стоян.

– След като приемем храна, стомахът и червата се включват в работата. Те трябва да усвояват входящите продукти. Обработката на храната се извършва на заден план, можем да спим и работата на храносмилателните органи ще продължи. За нас това не е особено забележим процес, – започна малко от далече Васил. – Виж, информацията и новините са храна за ума. И те също трябва да бъдат „смлени“, обработени, анализирани. Независимо дали ни харесва или не, тази работа ще се извършва на подсъзнателно ниво.

– Струва ми се, че единствената разлика при тези храносмилания е, – отбеляза Стоян, – че продуктите от смляната информация проникват в нашето съзнание. Те се явяват като натрапчиви мисли, дискусии и вътрешни токшоута.

– Да, но този процес е автоматичен! – бързо реагира Васил. – Не можем да се насилим да не обработваме постъпващата информация. Това става на автопилот, а в съзнанието ни се пълни с „токсини“.

– И според теб какво трябва да се направи? – попита Стоян.

– Спри да следиш новините и умът ти ще се избистри, – посъветва го Васил. – Ако на входа няма токсична информация, тогава умът няма да има нужда да я обработва. Натрапчивите мисли ще изчезнат и емоциите ще се стабилизират.

– Аз си мислех, че въпросът опира само до това, че човек стои неподвижно по-дълго време, но виж за ограничаване източниците на информация не съм се замислял, – сподели Стоян.

– Спри да се самоуморяваш с новини. Прекъсни връзката си с тях, – започна настъпателно Васил. – Информацията причинява отравяне. Получава се интоксикация, така че ако вече си претоварен с информация, адсорбирай я със активен въглен на физическо ниво.

– Може и да пробвам, – съгласи се Стоян. – Ще опитам да изкарам две седмици без новини, И ако тогава ми се избистри ума …

– Ще ми бъдеш благодарен, – допълни Васил.

Филмът разказваше за борбата срещу организираната престъпност.

Много от зрителите бяха разочаровани от финала на филма. В него се загатваше, че в крайна сметка злото ще победи.

Илиян негодуваше на висок глас:

– Тези мошеници трябва да бъдат изправени пред правосъдието.

Една жена го подкрепи:

– Имаме нужда от морален край.

Илиян още по-разпалено коментираше:

– Злото един ден трябва да бъде преодоляно и тези, които са го причинили, трябва да се изправят пред престъпленията си.

– Естествено е, – намеси се един младеж, – че в свят, в който побеждават мошеници, крадци и всякаква такава паплач противоречи на желанието ни светът да работи правилно.

Разочарованието на всеки идваше от дълбокия копнеж, всичко отново да се оправи.

Запомнете, когато лошите победят в реалния свят и настъпи разочарование винаги има надежда, защото историята още не е приключила.

Божията воля трябва да бъде изпълнена „както на небето, така и на земята“.

Вечерите станаха студени и хората най-сетне разбраха, че е настъпила есента.

През деня грее слънце, но не топли, както в предишните дни. Едни смятат захлаждането за добро, а други негодуват срещу него. Няма угода!

Станимир гледаше с брат си Павел през прозореца как се изнизва деня и без покана се настанява нощта.

– Студено взе да става, – отбеляза Павел, – няма да можем да играем до късно навън.

– Какво означава според теб да живееш добре? – попита Станимир.

– Може би постоянна игра и забавление, – смънка Павел.

– А защо не на плажа или в планината? – Станимир застана наперено.

– Да, – изпъшка Павел, – всички сме различни и всеки от нас има свое определение за добър живот.

– Добрите идеи, колкото и страхотни да са, щом не са Божи, ни пречат да постигнем най-доброто в живота си, – заяви категорично Станимир.

Павел изгледа изненадано брат си.

– Бог е всичко за нас, – продължи настъпателно Станимир. – Нали Исус казва, че е дошъл, за да имаме живот и то в изобилие.

– Скоро четох за едно изследване направено сред най-богатите хора в света, – сподели Павел. – Оказало се, че въпреки богатството си, тези хора не били щастливи.

– Ние можем да променим резултатите от тези изследвания, – Станимир окуражаващо тупна брат си по рамото. – Щедрото и състрадателно сърце на Бог копнее да излее благословения не само за нас, а и към останалите. Хората са щастливи, когато приведат сърцето и навиците към тези, желани от Бога.

Петрана растеше в планините. Всяка неделя с братята и родителите си тя ходеше на поход. Всяко изкачване ги извеждаше на билото.

Една неделя, когато се изкачиха до върха, Петрана забеляза:

– Ау, тук дърветата са толкова огромни.

– Не мога с ръце да обгърна стволовете им, – отбеляза един от братята ѝ.

– Я виж по-надолу, дърветата не са толкова дебели и високи, – каза Петрана. – А защо е така?

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Тук на върха ветровете са силни, а бурите изключително свирепи. Дърветата биха били беззащитни ако не са толкова яки и силни. За това те стават невероятно издържливи, в противен случай се чупят и загиват.

– Бог ни засажда като нежни фиданки, – намеси се и бащата, – а след това ни отглежда като „дървета на правда“. Той използва бедствия, проблеми и препятствия, а да ни направи силни и устойчиви.

– Колко хубаво е, че сме с Него, – плесна с ръце Петрана. – Така няма да се страхуваме от бурите, които се вихрят в нас и ветровете, които фучат край нас.