Един човек попитал един старец, който се славел с мъдростта си:

– Какво да правя? Някаква тежест ме смазва.

Старецът отговорил:

– И на големи и на малки кораби има въжета. Ако няма попътен вятър, слагат на раменете въжетата и бавно влачат кораба, докато Бог не изпрати попътен вятър. А когато видят, че настане мрак, тогава приближават брега. Забиват кол и връзват за него кораба. Този кол е самоосъждението….

Веднъж равинът Зуся взел да изучава един от трактатите на Талмуда.

На следващия ден неговите ученици забелязали, че равинът още е на първа страница. Те си помислили, че той се е сблъскал с някаква трудност и се опитва да я разбере.

Но минали още няколко дена, а равина, както преди бил потопен в четене на първата страница.

Учениците много се изненадали, но не смеели да се намесят, за да разберат какво става.

Най-накрая един от тях набрал смелост и попитал учителя:

– Учителю, защо не преминете на втора страница?

– Тук ми е толкова добре, – казал равинът, – защо трябва да отида някъде другаде.

Веднъж, когато Акбар плувал по море, започнала силна буря. Един от слугите му започнал да вика и да крещи от страх, защото до тогава, той никога не е бил в морето и много се изплашил.

Неговите вопли били толкова силни и нетърпими, че Акбар бил готов веднага да го изхвърли зад борда.

Но Бирбал, неговият съветник, го спрял:

– Позволете ми да го успокоя.

След като получил разрешение, Бирбал заповядал на моряците да изхвърлят викащия слуга зад борда. Във водата човекът започнал да крещи и да размахва ръце във водата.

След няколко секунди Бирбал заповядал на моряците да го измъкнат. След като се качил на борда, робът седнал в един ъгъл и млъкнал.

Акбар попитал Бирбал:

– Какво означават всичко това? Защо така постъпи с него?

Бирбал отговорил:

– Ние никога не осъзнаваме колко сме щастливи, докато не попаднем в истинска беда.

Веднъж Карл Юнг беседвал с вожда на племето навахо за чувството на собствено достойнство, което е присъщо на всеки индианец, за тяхното голямо спокойствие и увереност.

Техният живот бил изпълнен със смисъл, а живота на белия човек се основава на рационализма и доводите в здравия смисъл, което води до празнота и бедност.

По време на тази беседа вождът казал на Юнг:

– Погледни колко свирепи и разтревожени изглеждат белите хора. Устните им са присвити. Носът им е заострен, цялото им лице е покрито с гънки и бръчки. Погледът им е разсеян и през цялото време търсят нещо. Винаги им трябва нещо, не им достига. Те са постоянно неспокойни и напрегнати. Не разбираме какво точно искат. Приличат ми на полудели хора.

Юнг го попитал:

– Защо мислиш така?

– Те казват, че мислят с главите си, – отговорил вождът.

– А как иначе? А вие с какво мислите? – изненадал се Юнг.

– Ето с това, – казал вождът, като посочил сърцето си.

Попаднала рибка от аквариума в реката.

Заобиколили я местните риби. Учудили се на чудната ѝ окраска и я попитали:

– Как живееше в аквариума?

– Добре, – спомнила си топлия и уютен аквариум и треперейки от студ, новопристигналата рибка се оплакала. – Едно беше лошо, че ни хранеха само веднъж на ден.

– Е при нас нещата са по-прости, – успокоили я рибите. – Яж колкото искаш, разбира се, ако можеш…..

И рибите са втурнали да си търсят храна.

Смисълът на последните думи рибата от аквариума разбрала вечерта, когато трябвало да срещне нощта полугладна.

Тогава тя разбрала, че е била неблагодарна за всичко, което ѝ се е давало даром.