Мъж отивал до банката да вземе заем. Магазинът му фалирал и трябвало да го затвори.
Той нямал достатъчно сили да се бори, не вярвал, че ще успее.

Изведнъж той видял човек, който нямал крака. Инвалидът седял на дървена платформа, на която били монтирани колелета от ролкови кънки. Той се придвижвал, като се оттласквал с две парчета дърво.

Мъжът го срещнал, когато инвалидът пресякъл улицата и се опитвал да се качи на тротоара.

Очите им се срещнали. Неочаквано на лицето на инвалида се появила широка усмивка:

– Добро утро, господине. Прекрасно утро, нали?

Поискала младостта да мине по-настрани от старостта.

За да остане такава, каквато е.

Така се опитвала…

И инак ….

Но само път за това не намерила.

Веднъж един старец и един от неговите ученици влезли през портата на един голям град, за да разкажат на хората там за християнската вяра.

Един християнин, жител на този град отишъл при старецът и казал:

– Нужни ли са на някого тук твоите проповеди. Хората тук са с натежали сърца и се противопоставят на словото на истината. Те не искат да се учат. Не си губи времето с тях.

Старецът го погледнал и казал:

– Прав си.

След няколко минути при старецът дошъл друг християнин и казал:

– Не се съмнявай, ти ще бъдеш добре посрещнат в този град. Хората те чакат и се надяват да чуят скъпоценните думи на Евангелското учение, идващо от устата ти. Те жадуват за знания и са готови да служат. Техните умове и сърца са отворени за теб.

Старецът му отговорил съвсем спокойно:

– Прав си.

Ученикът не издържал и попитал старецът:

– Обясни ми, защо и на двамата каза едни и същи думи? Та те казаха съвсем различни неща?!

– Прав си, – казал старецът. – Вероятно си забелязал, че и двамата казаха истината, съответстваща на тяхното разбиране за света. Първият вижда във всичко само лошото, а втория търси доброто. Двамата възприема света такъв, какъвто очакват да го видят. Всеки от тях изхожда от своя опит за разбиране на света. Нито един от тях не излъга. Те и двамата казаха истината, само че не цялата.

Една вече пораснала дъщеря помолила майка си за съвет:

– Мамо, аз обичам своя мъж, но наскоро се запознах с човек и сега все си мисля за него. Не искам да изменям на мъжа си дори в мислите си, но нямам сили да изхвърля грешното си чувство към другия от душата си. Какво да правя?

– Дъще, – казала майката, – нашите чувства са цветя, които растат в нашите души. В твоята душа сега има две цветя.

Едно от тях е неярко, но толкова нежно и благородно цвете – любовта към съпруга, което ти сама си посяла. То ще цъфти през целия ти живот и ще ти донесе радостни плодове, ако го поливаш.

Другото цвете е ярко, но е отровено със страсти. То е израснало в душата ти без да те попита. И като плевел краде от силата на първото цвете. Освен това, той  е краткотрайно и безплодно, без значение колко се полива.

Дъще, ти не можеш да изхвърлиш със свои сили второто цвете от душата си. То винаги е там. Но ти имаш избор. Винаги можеш да избереш, кое цвете ще поливаш повече и кое по-малко.
Ако поливаш само първото цвете, второто ще увехне и ще престане да трови душата ти.

Веднъж един човек в група от хора разказвал за Бога и житейските изпитания.

Своя разказ той  завършил с думите:

– В края на краищата всичко ще бъде добре.

– А ако въпреки това не бъде добре? – попитал един от присъстващите.

– Ако не е добре, това означава, че още не си стигнал края, – усмихнал се човекът.