Веднъж един учител решил да провери своите ученици. Той дал на всички лист хартия и ги помолил да му кажат колко е дълга залата, в която се намирали.

Почти всички записали закръглени числа: например „15 метра“. Някои от тях добавили „приблизително“.

– Никой не е отговорил правилно, – казал учителят.

– А какъв трябва да бъде отговорът? – попитали учениците.

– Правилният отговор е: „Не зная“.

Веднъж, когато падишахът приемал просители, дошъл един човек застанал в ъгъла и нищо не поискал.

Падишахът погледнал към мъжа и погладил главата си. Човекът се поклонил и прекарал дланта през устата си. Падишаха погалил лицето си, а човекът гърлото. Падишахът докоснал своя корем, а човекът краката си.

– Дарявам на този просител слитък злато, – казал падишахът.

Ковчежникът се подчинил. Мълчаливият молител взел дара и си тръгнал.

Съветникът, който бил дясната ръка на падишаха много се ядосал и попитал господаря си:

– За каква услуга ти така щедро надари бездомния просяк?

– За царска, – усмихнал се падишахът. – Зададох на мъдрия човек три въпроса и получих три отговора.

– Но ние не сме чули, нито въпросите, нито отговорите, – възразил везирът.

– Който има очи ще види, който има ум ще разбере, – усмихнал се падишахът. – Аз погладих главата си и човекът разбра моя въпрос. Попитах го: „Какво най-много ни подтиска?“ – „Празната дума“, – отговори той. „А кой го грози опасност да загуби лицето си?“ – „Този, който своите дни и състояние е прекарал през своето гърло“. „Но нима човек не е роб на своя стомах?“ – попитах аз. „Не, – каза човекът, – за това са дадени крака на човека, за да си търси и намира работа и нищо да не пропусне от чудесата на белия свят“.

Падишахът погледнал придворните и за трети път се усмихнал:

– Полезно е да запомните, изречената пред вас мъдрост: „Устата водят до беди, а краката до храната“.

Черните врани не обичали бялата си посестрима.

И защо ли?

Защото тя не била като тях.

Нацапали я със сажди и се зарадвали на своята победа над нея, но ….

само до първия дъжд.

Едно малко момченце пусна хартиена лодка в локвата.

И веднага тази малка лодка си представи, че е истински кораб и започна да командва:

– Вдигнете котвата! Отвържете ме от пристана! Дайте ми тук цялото море!

Изведнъж духна силен вятър. Лодката се наклони и загреба вода. Целият борд се намокри.

С ужас лодката си каза:

– Какво щеше да стане с мен, ако бях наистина в морето и ме заливаха големи вълни?

И малката лодка се наведе смирено.

Продължи своето плаване в локвата с чувството, че е малка книжна лодка.

Но вече бе много по-щастлива, в сравнение с най-големият възможен кораб в най-огромното водно пространство.

Веднъж връщайки се от разходка, Хинг Ши заварил учениците си бурно да дискутират нещо.

Когато мъдрецът дошъл при тях ги попитал:

– За какво толкова спорите?

Учениците му казали:

– Ние се опитваме да изясним, кои недъзи при хората са най-страшни.

– И до какво заключение достигнахте?

– Решихме, че най-страшните от тях са: да бъдеш сляп, глух и ням.

– Вие сте казали само половината от това, което трябва да се каже, – казал Хинг Ши.

– Половината? – учениците се удивили.

– Да, забравили сте да споменете, че няма по- лошо да си сляп за страданията на другите, глух към молбите за помощ, безразлични и съгласяващи се с това.