Един любознателен ученик бил силно депресиран, защото учителите постоянно го критикували.
– Дай ухо на критиката, – посъветвал го един възрастен човек. – Тя ще ти разкрие това, което скриват от теб приятелите ти.
След това добавил:
– Критиката не трябва да те угнетява. В чест на критиците паметници не се издигат. Но такива са били построени за хора, които са се вслушали в „хапливите думи“ и са променили нещо в себе си и в живота.
Лесно е да се критикува, но трудно е да се поправиш, особено ако думите са справедливи и болезнено засягат сърцето.

Един отшелник живеел в подножието на една планина. Една вечер там отишъл един крадец. Но там нямало какво да открадне.

Връщайки се от гората, отшелникът заварил крадеца в колибата си.

– Ти навярно си изминал дълъг път, за да ме навестиш, – казал той на крадеца, – за това не трябва да те изпращам с празни ръце. Моля те вземи като подарък моите дрехи.

Зашеметен крадецът взел дрехите и се изнизал.

Отшелникът седял гол и гледал луната:

„Бедния човек, – разсъждавал мислено той, – как ми се искаше да му подаря тази прекрасна луна“.

Само глупак може да се замисли дали да размени всичко което има срещу истината.

Веднъж, по време на петролния бум, в една малка страна хората с готовност разпродавали своите участъци земя на петролните компании, които плащали за тях баснословни суми.

Само една жена категорично отказвала да продаде земята си.

Предложенията достигнали астрономически висоти. Накрая една нефтена компания й съобщила, че е съгласна да й заплати каквато цена поиска. Но жената не дала съгласието си.

Нейна приятелка, която била много развълнувана от ситуацията, я помолила да й обясни защо отказва да продаде земята си:

– Нима не разбираш, – казала жената, – че ако се съглася да я продам, ще загубя единственият си източник на доходи.

Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.

Един човек умрял. В живота си той бил направил много злини, за това застанал пред портите на Ада, където го чакал един ангел. Той му казал:

– Ако си спомниш поне едно добро нещо, което си направил през живота си, ще те отведа в Рая. Помисли добре!

И човекът си спомнил, как веднъж, когато минавал през гората, той видял паяк на пътя си и го заобиколил, за да не го смачка.

Ангелът се засмял и му пуснал една паяжина, по която да се покатери до Рая. Другите осъдени хора, стоящи наблизо, започнали също да се катерят по паяжината. Човекът видял това и изтръпнал. Започнал да ги избутва, защото се страхувал, че мрежата няма да издържи и ще се скъса. И тя наистина се скъсала и той отново паднал в Ада.

– Съжалявам, – казал ангелът, – Твоята загриженост за себе превърна единственото добро нещо, което си направил в живота си в зло.