Парка е идеално място за почивка. Езерце, чист въздух, полянки. Началото на пролетта е, но времето е топло. Планирано е храна на открито и нови запознанства.
Наоколо множество хора се разхождат с децата си.
Момченце на около три години разговаря с майка си. Гласът му е силен и емоционален.
– Мамо, аз си спомням, че и миналата година бяхме тук.
Хората наоколо наостриха уши и се загледаха в майката и детето.
– Да, – казва майката, – тук бяхме и миналата година. Странно е, че си запомнил това. Браво! Отлична памет имаш, – зарадва се майката.
– Помня, че ми събухте обувките и аз извиках.
– Да, събухме те, за да походиш малко бос по земята. А защо извика? – поинтересува се майката.
Детето със сълзи в очите каза:
– Как да не извикам? Нещо ме ужили по крак… – и момченцето отново заплака, като си спомни за този момент.
– А защо тогава не ни каза? – озадачена попита майката.
– Какво да кажа?! …… А аз тогава можех ли изобщо да говоря?

Отидохме на разходка. Решихме да отседнем на една полянка близо до селото. Там има малко езерце. Когато бях малка, много обичах да идвам тук сред билките и дивите цветя, да поплувам в езерцето.
Пристигнахме на полянката, но не я познах. Тревата бе израснала във високи бурени повечето, от които бяха изсъхнали поради сушата. Но друго дразнеше очите ми. Наоколо бяха разхвърляни пластмасови торбички, консервени кутии, празни бутилки и отпадъци от храна. Бях разочарована!
Очистихме полянката и запалихме огън. Шишчетата бяха вкусни, но бях подтисната от картината наоколо. Всичко изглеждаше жалко и сиво….. Езерото бе потъмняло и изсъхнало, за това не рискувах да плувам в него.
През цялото време нещо ме глождеше: „Какво им струваше да съберат боклука и да го изхвърлят в контейнерите“. Наблизо един от тях се забелязваше от далеч със своите ръждиви петна по корпуса.
Осъзнах едно: Ние заслужаваме да получим това, което следва от начина ни на живот.
За това имаме напукан асфалт, мръсни улици без светлина, вонящи реки, престъпно правителство, малки заплати и пенсии, защото не пазим и не се грижим не само за себе си, но и за всичко около нас.
Ако ние не уважаваме себе си и това, което имаме, кой ще ни уважава в замяна?
Правителството не е виновно за мръсните улици и изпочупените детски площадки. Президента не краде крушки и жици. Не е нужно повече да изреждам. Хора, ние сме си създали този ад и живеем в него.
Ако не ви е безразлично всичко това, започнете от улицата, на която живеете, от мястото пред дома ви……. Направете го, за да живеем всички заедно по-добре.

Живял някога един градинар. Той отглеждал цветя за кралския двор. Неговите цветя били изключително красиви. Всяко цвете било произведение на изкуството. Градинарят много се гордеел с това.

Но веднъж на експерименталната му полянка попаднало семенце от глухарче. Глухарчето правело всичко възможно, за да порази градинаря с ярко жълтия си цвят и извънредната си пухкавост. То даже се научило да пуска бели фойерверки в края на пътуването си.

Но градинарят само се дразнел от това.

– Такова просто цвете няма място в кралския двор. В него няма величието на розата, крехкостта на калиите, тайнствената загадъчност на божура. Простолюдие с една дума, – мърморел градинарят, който за пореден път изскубвал поникнали глухарчета.

Но след известно време глухарчето с изключително упорство отново демонстрирало на градинаря своята слънчева главица.

Веднъж в селището дошъл мъдрец. Местните веднага го заобиколили. Всеки искал да получи отговор на отдавна мъчещите го въпроси.

Градинарят също решил да се обърне за съвет към мъдреца.

– Казват, че знаеш всички тайни и можеш да отговориш на всички въпроси, – казал градинаря

Мъдрецът се засмял и поклатил глава:

– А не, аз съм обикновен човек. Такъв, какъвто си и ти. Просто се старая да видя това, което лежи на повърхността, а всички са привикнали да копаят надълбоко.

– Аха…, – градинарят нищо не разбрал от казаното, но решил да не го пита повече за това. – Тогава ми кажи как да се избавя от глухарчето. Работата е там, че аз отглеждам цветя за кралския двор, а глухарчето само пониква в моите лехи. Аз не се занимавам с такива прости цветя, в него няма никакво благородство, вярвам, че ме разбирате какво искам да кажа?

Мъдрецът се замислил, а след това вдигнал очи към градинаря.

– Казваш, че не е благородно цвете? А защо тогава слънцето му е подарил своя цвят? И слънчеви лъчи му даряват целувката си. Това не е просто едно цвете, а усмивката на слънцето на земята.

Градинарят удивен слушал мъдрецът.

– Искаш ли съвет? Получи го. – Мъдрецът станал и изтупал дрехите си. – Опитай се да обикнеш това цвете. Тогава няма да те подмине милостта на слънцето. В крайна сметка, такова упорство като на глухарчето, няма нито едно цвете. А твоята любов ще го направи благородно и …. достойно за кралския двор.

В Норвегия всичко е необикновено. Тук се намира най-опасния път, летящите хора, дори покривите на къщите ги няма никъде другаде по света.
Норвегия е студена страна, затова всички домове са построени от дърво, най-добрия материал за запазване на топлината. Покривите на тези къщи се покриват с трева, която по-късно се превръща в полянка с цветя, храсти и дървета.
Народите на скандинавските страни от векове живеят в хармония с природата и се гордеят, че не я покоряват, а се сливат с нея.
През зимата такива живи покриви защитават домовете от ветровете и студа, а през лятото оживяват суровият пейзаж на северната природа.
Може би си мислите, че в тези домове живеят съвременните норвежци, но това не е така. Тези къщи са старинни експонати под открито небе.
Съвременните къщи не отстъпват на традицията и са покрити с цъфтяща през лятото трева.
Такъв покрив тежи доста. Около 50 кг на кв. метър, а след дъжд и до 80 кг.