В древни времена живите същества обитаващи земята, нямали собствени управници. Всички се управлявали от един дух.

Един дух ръководел хората, друг обитателите на водата, а трети над дивите животни в горите и планините.

Птиците и насекомите също си имали ръководещ дух. Всеки дух си имал храм, където се събирали същества, които той управлявал.

Храмът на духа, властваш над птиците, бил високо в небето, под самите облаци. За това птиците трябвало да живеят толкова високо и им било трудно да си доставят храна. Поради това духът на птиците им разрешил един път в седмицата, да се спускат на земята за храна.

Всички птици били доволни от решението на духа. На тях им харесвало да живеят на високо, където не ги грозила опасност и само един път в седмицата те се спускали на земята за храна.
На всички птици им допаднал такъв живот, с изключение на кокошката.

Тя мислила само за това, как да получи повече храна. И била съгласна да живее дори на място, където има опасности. За това кокошката често бягала на опасните места. Духът пазел кокошката, но тя не го слушала.

Веднъж духът заминал по своите си работи, а на птиците разрешил да долетят до земята за храна, но след това бързо да се върнат в храма. Птиците изпълнили заповедта на духа и скоро се върнали от земята, само кокошката не се върнала.

Когато духът се върнал в храма, той проверил всичките ли му поданици са по местата си. Кокошката я нямало и той тръгнал да я търси на земята.

А алчната кокошка отишла толкова далече, че духът не могъл да я намери. Тогава той много се ядосал и казал:

– Въпреки, че кокошката има крила, за наказание поради нейната алчност, нека тя да не може да лети толкова далеко, колкото другите птици и нека живее на земята.

От тогава кокошката не може да се изкачи на небето и останала да живее на земята.

гора, Господарят дошъл в имението си и решил да обиколи с иконома си своите владения.

Изведнъж стигнали до пътечка, която водела до рекичка.

– Слушай, Вася, – казал господарят, – при следващото мое идване направи мост през рекичката или сложи обикновена дъска, поне да може да се минава без човек да си измокри краката.

След една година господарят пак дошъл. Отново обиколил имението си с иконома. Стигнали до рекичката, но там нямало мост. Господарят въздъхнал и без да каже нито дума, продължил нататък.

На следващият ден господарят тръгнал на лов и решил да мине през рекичката, защото от там била по-близо гората. За целта той си бе обул високи ботуши, но когато стигнал до рекичката, през нея имало мост.

Извикал иконома:
– Как така за една година тук не можа да поставиш и една дъска, а за една нощ цял мост си изградил?

– До сега нямаше толкова настойчива заповед, господарю!

Бог изпратил парче сирене на враната.

Притичала лисицата под дървото, където била враната и казала:

– Сега си мислиш. че ще те помоля да си отвориш клюна? Не, вчера се покаях и сега вярвам в Бога.

– Амин, сестра! – казала враната.

И отново останала без сиренце.

Един ден царят се замислил, икономиката в царството му пропадала сериозно, а той трябвало да намери изход от ситуацията.

– Развитието на икономиката става по един от двата начина – интензивно и екстензивно, – казал си царят. – В първия случай държавата отива по пътя на техническия прогрес. Създава и внедрява иновативни технологии.

Царят въздъхнал , а след това продължил да разсъждава на глас:

– Във вторият случай държавата се развива за сметка увеличаването на количеството на производството и съответните работни места.

Дълбока бръчка се появила на челото му.

– Екстензивното развитие не предполага интелектуален скок напред и създаването на прогресивни технологии. То се основава  на мащабиране на по-рано известни производства. Тогава какво да правя?

Нито първата, нито втората сгрявали царската душа. За това се появила нова форма на развитие, която била въведена от царя. И я нарекли стабилност.

Тази форма на развитие включвала постепенно разрушаване на съществуващото производство, бавна деградация и умиране.

Нововъведението на суверена било прието с ентусиазъм във Великата Държава. Много поколения се жертвали за тази цел. Радостта на потомците била безгранична.

Така царят вседържател придобивал име сред народа …… И няма да бъде забравен.

В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….