Този ефект е комично твърдение, че присъствието на някои хора може негативно да влияе на работата на уредите.
В света на науката, както и в различните родове войски е прието да се шегуват с колегите от други области. Така биолозите не изпускат възможността да се присмеят на химиците, а химиците на физиците…. Дори в рамките на една наука също присъства шеговито съперничество между  хората работещи в различни направления: едни са теоретици, други експериментират в лобораториите, а трети работят в реални условия. Но те никога не пропускат възможността да „се пошегуват“ един с друг. Една такава шега завършила с въвеждането на „Ефекта на Паули“, който може да се изкаже, горе-долу така: Присъствието на някои хора в лабораторията, може да доведе до ненадежност или излизане от строя на някои инструменти.
Лабораторно оборудване трябва да бъде точно и фино настроено, от това зависи верността на резултатите.
Волфганг Паули (1900-1958 г.) – блестящ теоретик физик и носител на Нобелова награда за 1945 г. „се прославил“ сред колегите си със своята удивителна неудачливост. Ако му се наложело да погледне за малко в лабораторията за каквото и да е, там обезателно нещо се счупвало. Погромите след Паули станали толкова често срещано явление, че колегите му измислили „Ефекта на Паули“. Разрушителната репутация на физика бързо се разпространила из научната общност.
Интересното било, че уреда се чупел или преставал да работи дори, когато Паул не го приближавал.
Доста популярен е случая, когато прецизните уреди в лабораторията на Джеймс Франк в Гьотинген без никаква причина  спрели да работят. Франк шеговито описал, това което се случило в лабораторията, в писмо до Паули в Цюрих. Паули в отговор написал на приятеля си, че по време на загадъчния инцидент, той се връщал обратно от посещение при Нилс Бор и тогава влака спрял в Гьотинген.
В друг случай решили да се пошегуват с Паули. Свързали реле прикрепено към врата, водеща към стаята, където физикът трябвало да изнесе лекция, с часовника, така че когато Паули отвори вратата, часовникът да спре. Но това не се случило, защото когато Паули дошъл релето изключило.
Разбира се, „ефектът на Паули“ в наше време може да се отнесе към научния фолклор. Но ако „не дружите“ с техниката и всичко се чупи в ръцете ви, време е да принесете полза на света и да се заемете с теоритична физика.

Зимата носи много интересни оптични явления. Това на професионален език се нарича пурпурно сияние. То е добре изучено и широко разпространено, макар рядко да е толкова интензивно.
Веднъж наситен розов залез разтревожил жителите на Москва през 2010 г.
Тогава метеоролозите трябвало да успокояват столичните жители и да им обясняват, че това явление не е свързано с токсичните индустриални емисии, а е само една игра на слънчевата светлина, разпръсната в атмосферата и многобройните отражения в снежните кристали.
Пурпурния изгрев е много рядко явление. То възниква, когато слънцето се намира над хоризонта ниско до 4 градуса. Въздухът е мразовит, пълен с ледени кристали, а наоколо се простира снега.
Явлението продължава 20-30 минути. Интензивността на пурпурното сияние се увеличава с повишаване на прозрачността на въздуха и увеличаване височината на точката за наблюдение.
В такъв ден може да се види класически пурпурен залез, за сметка на ниската температура и достатъчната влага.
Освен това, този ефект е широко разпространен за сметка на многократното отражение на светлината от високослоестата облачност падаща върху снежната покривка.

Малкият знаменит мармот Фил предсказал скорошното завършване на зимните студове и започването на ранна пролет.
Под бдителните погледи на хиляди любопитни хора, малкият мармот Фил излязъл от дупката си и не видели сянката му.
Според легендата, ако на пухкавото зверче се види сянката на 2 февруари на хълма Гоблерс Ноб в западната част на Пенсилвания, зимата ще продължи още шест седмици.
Но ако мармотът няма сянка, пролетта ще дойде по-рано.
Малкият знаменит мармот Фил предсказал скорошното завършване на зимните студове и започването на ранна пролет.
Под бдителните погледи на хиляди любопитни хора, малкият мармот Фил излязъл от дупката си и не видели сянката му.
Според легендата, ако на пухкавото зверче се види сянката на 2 февруари на хълма Гоблерс Ноб в западната част на Пенсилвания, зимата ще продължи още шест седмици.
Но ако мармотът няма сянка, пролетта ще дойде по-рано.

Гълъбите са помогнали на учените да открият още една система за ориентиране при животните.
Феноменалната способност на птиците да се ориентират в дадена местност е добре известна. Смята се, че те имат цял арсенал от „компаси“, като се почне от силно зрение и се достигне до магнитно чувство.
Но даже ако притежаваха съвкупността от тези способи, не може да се обясни, как пернатите намират пътя за дома в местност, в която никога не са били.
За да се обясни тази особеност на птиците, трябва да се прибави и друго тяхно умение – ориентиране по инфразвук.
Изследователите отдавна подозирали, че инфразвука играе голяма роля в птичата картография, но до сега никой сериозно не се е занимавал с това.
Повод за такова изследване дало изчезването на ята гълъби, които летели през 1997 г. през Ламанша в Англия.
Джонатан Хагструм забелязал, че маршрута на птиците съвпадал с този на самолетите на „Конкорд“. Самолетите преодолявали звуковата бариера, когато гълъбите се намирали над пролива.
Дълговълновите инфразвукови вълни възникват при сблъсъка на мощните водни маси от океана с въздуха или земята, при земетресения или при антропогени фактори, като например свръхзвуков самолет. Тези инфразвукови вълни се разпространяват на големи разстояния, но процеса зависи от терена, през който преминават, а също и от климатичните особености, като температурата на въздуха и посоката на вятъра. Може да се предположи, че птиците използват това поведение на инфразвука вместо карта на местността.
За проверка на тази хипотеза Хагструм събрал данни за пътуванията на гълъбите. Птиците били пускани от три различни места, а след това се оценявало колко бързо се връщат по домовете си. Оказало се, че от една „точка на пускането“ има постоянен проблем. Гълъбите се губели или се отклонявали много от прекия маршрут.
Изследователите построили модел на разпространението на инфразвука във въздуха в проблемната тока.  Оказало се, че гълъбите преминават през област където е налице акустична тишина място, където звуковите вълни не се разпространявали.
Интересното е, че при този полет на птиците, всички птици се върнали, но тогава имало изключителни температурни условия, които помогнали на гълъбите да се ориентират.
Изглежда птиците не са единствените, които се ориентират по инфразвуковата карта на местността. Възможно е такъв инфразвуков слух да притежават и много други животни, като жирафи, тигри и окапи. Делфините и слоновете използват инфразвук  за комуникация.

За да снимат гигантски калмар в естествена среда, учените трябвало да проявят малко фантазия. Били използвани светлини, музика, феромони и малки калмари.
Група учени провели изследване на най-загадъчните дълбоководни обитатели на Тихи океан край остров Титидзима, намиращ се на хиляда километри от Токио.
Всички разходи за операцията, която е започнала на 22 юни миналата година, е поел американски милиардер. Той предложил на учените да използват неговата 56-метрова яхта, предоставил на екипа уникална видеотехника за снимане в дълбините на океана и три модерни батискафа.
Изследователи, сред които имало японци и американци направили около 55 гмуркания. По това време всяка група от трима души – биолог, оператора и пилот са били на дълбочина от около хиляда метра от осем до десет часа. За да снемат чудовището на видео, трима специалисти са използвали различни начини.
Американският океанограф Еди Уидер се опитал да подмами калмара със светлина. Той направил мигащи светодиоди, които имитирали излъчващата се светлина от дълбоководни медузи. Вторият специалист, биологът О’Ши реши да използва комбинация от светлина, различни звуци, феромони и пръскаща струя вода.
Ако тези два способа не се увенчаели с успех, следвал трети, най- простия за привличане на грамадния калмара.
Сътрудникът на Националния научен музей в Япония Цунеми Кубедера решил към батискафа да прикрепи малки калмари и да включи цялото осветление. Така в пълната тъмнина, гигантския калмар за цели 18 минути бил в обсега на камерата.
Откритият екземпляр има дължина 3 метра и му липсвали две от най-дългите пипалата.
Дълго време гигантските калмари са се смятали за преувеличение на моряците. Първото доказателство, че те съществуват в действителност, се появява през 1854 г., когато в ръцете на датския натуралист Япетус Стенструпа попаднал фрагмент от челюст на представител от вида. След този инцидент, останки от гигантски главоноги често били изтегляни в мрежите на рибарите или такива били събирани от жителите на крайбрежието по брега.
За 160 години в ръцете на биолозите са попаднали 20 добре съхранени мъртви екземпляра. А живи такива чудовище, до началото на XXI век, никой не е виждал.