Искате ли да отидете там, където са живели великаните?….
Северна Ирландия е невероятно красив и романтичен край. Много легенди са свързани с тези места. В една от тях се говори за смелия ирландски войн Фин Мак Кумал, който решил да се бие с едноокото чудовище Гол обитаващо в Швейцария.
За да не си мокри краката, забил редица колони в Ирландското море. Така направил мост. Уморен , легнал да почине. По това време Гол преминал по моста в Ирландия и се явил пред Фин. Жената на Фин се оказала много хитра. Сочейки мъжа си излъгала, че това е малкият й син. Освен това тя нагостила госта с парчета тесто, в които запекла плоски железа. Когато великанът започнал да ги яде се изпотрошили зъбите му, а „малкия“ Фин спокойно си похапвал от тях.
Представяйки какъв може да бъде бащата на този „малкия“, Гол избягал тръпнещ в ужас. По време на бягството си разрушил моста. Така се появило уникално място носещо името „Пътя на великаните“.
Разбира се това е легенда. Истинската причина за този пейзаж е изригването на вулкан, което се е случило много отдавна.

През 40-те години, когато в САЩ джаза нахлул в домовете на американците, на музикалния Олимп изгряла нова звезда. Една малка звездичка, но не защото е малка, а тъй като това бил малчуган само на 3 години. Става въпрос за Франк Робинсън, който получи сценичното име Sugar Chile.
Той е роден през 1938 г. в Детройт, в обикновено негърско семейство. Неговата история започва, когато бил още малък. Били на гости при леля си. Изведнъж той отишъл към пианото и започнал да свири. Детето не подрънквало, а извличало от клавишите популярната по онова време песен «Tuxedo Junction“. Една година по-късно то можело да свири мелодии по слух, чути по радиото.
Тогава кариерата на малкия пианист процъфтяла. Той спечелил няколко музикални конкурса, гастролирал с известни джазови оркестри, свирил в Белия дом пред Хари Труман, записал собствена плоча, даже се снимал в романтичната комедия «No Leave No Love».

На дъното в падината, в района на Бахамските острови, е разкрито разнообразие от миниатюрни организми.
Много от тези организми са непознати за науката. Очевидно те се хранят със серни съединения, които са токсични за другите организми. Това би трябвало да зарадват тези, който мечтаят за живот криещ се в дълбокия океан, под ледената кора на спътника на Юпитер Европа и спътника на Сатурн Енцелад.
Сините дълбини най-напред са се образували на сушата, а после са се запълнили с вода. Най-дълбоката от тях е Дина 202 метра, болшинството са наполовина по-малки.
През последните ледникови периоди морското равнище е падало 122 метра по-ниско, отколкото е сега. Дъждовете са пробивали пещери в крайбрежните варовити скали. Много от тях са рухнали и са се напълнили със солена вода. В тези тъмни дълбини няма кислород и почти никаква светлина. Над сините дълбини временно са се образували „шапка“ от малко по-плътна прясна вода, която практически не се е  смесвала със солената.
Тези места са изолирани от основните източници на храна и многообразието от форми на морски живот. Независимо от това, в негостоприемните дълбини е намерена богата екосистема, включително скариди, акари и други. Морският биолог Том Улиф от Техническия университет в САЩ е прекарал 30 години в търсене отговор на въпроса, с какво се хранят тези животни. Оказало се, че в основата на хранителната верига са микроорганизми.
Заедно с аспиранта Брет Гонзалес, той измерил температурата, солеността, киселинността, нивото на кислород и водороден сулфид в три басейна. Освен това изследователите взели от дълбините и изучавали в лабораториите образци от бактериални колонии. В един от сините отвори те покривали целите стени и можели да се откъртят с ръце.
Генетичен анализ направен от Джен Макалада от Университета в Пенсилвания показал, че заедно с неизвестни за науката видове там живеят и най-често срещаните микроорганизми, въпреки липсата на светлина и необходимостта да се хранят със сероводород.
Повечето бактерии живеят в сравнително тънък слой, където прясна вода се смесва със солената. Подобни условия могат да се намерят под повърхността на спътникът Европа в местата, където в пукнатините на леда попада богат материал от вулканичните изригвания на друг спътник на Юпитер Йо.

Асклепий е син на Аполон и Коронида. Баща му разбира за изневерите на жена си и я убива докато е бременна, като спасява Асклепий. Завежда го в планината Пелион и го оставя при кентавъра Хирон. Там Асклепий расте и научава всички тайни на медицината. Запознава се с билките и става отличен хирург. Започнал да лекува хората по цялата земя.
Според някои бил дарен от Атина с кръвта на медузата Горгона и с нейна помощ успявал да възкресява хора. Освен това бил ненадминат майстор в любовните отвари.
Скоро Хадес, властелинът на подземното царство, се оплакъл на брат си Зевс за това, че Асклепий го оставял без работа. Поради лечението на Асклепий имало много малко умиращи. Зевс се разгневил и убил Асклепий с мълния. Според някои гневът на Зевс бил причинен от факта, че лечителят искал пари за лечението и го наказал заради алчността му.
Аполон бил покрусен от мъка, но не можел да направи нищо на Зевс и Хадес. Воден от ярост и мъка убил гигантите в ковачницата на Хефест, които изработили мълниите, с които Зевс убил Асклепий.
Положението на Аполон станало още по-тежко, след като Зевс разбрал за убитите гиганти. Привикал го при себе си и го наказал.  Отнел му красотата, лъка, стрелите и вълшебната лира. Изпратил го променен до неузнаваемост на Земята, да служи една година като слуга на смъртен, без да има право да разкрие божествения си произход.
Преди да бъде убит от мълниите на Зевс, Асклепий имал жена – Епиона, и пет дъщери от нея – богините Хигия, Панацея, Ясо, Аглая и Акесо, както и трима сина – Подалирий, Телесфор и Махаон. Дъщерите му наследили част от способностите му и станали прочути лечителки. Символ на Асклепий бил жезъл, с обвити около него една или две змии. Хората го приели за бог на медицината и му построили множество храмове.

Преди много години на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали го с дребни тревички и цветя, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички.

Един ден зли сили преминали оттам. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели и решили да унищожат всичко. Започнали да изпращат черни облаци и опустошителни ветрове. Земетресения  тресели земята.

Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе и цветенце. Бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили, но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали още повече.

В една тежка битка великан паднал убит. Доволни от постигнатото, злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали непрестанно и се стичали по хребетите право в долчинките. Течели и се събирали в тях…

Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички живи твари, слънцето и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче.

Не се знае къде е скърбящата жена, но казват, че броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя често закрива слънцето с гъсти мъгли. Покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало. То е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го „спящият великан“, защото са вярвали, че един ден той ще се събуди отново.

Ако погледнем от много високо вероятно ще видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото „Окото“.