Преди много години на Рила живеели мъж и жена великани. Те се обичали много и боготворили красотата на своя дом. Украсявали го с дребни тревички и цветя, почиствали до блясък заострените скали и се радвали на живота си. Домът им бил толкова привлекателен, слънчев и уютен, че очаровал всяко живо същество, а на любовта им се радвали всички.

Един ден зли сили преминали оттам. Ядосали се, че съществува такова красиво място, завидели и решили да унищожат всичко. Започнали да изпращат черни облаци и опустошителни ветрове. Земетресения  тресели земята.

Мъжът великан бил готов на всичко, за да опази земята си и своята съпруга. Защитавал яростно всяка тревичка, поточе и цветенце. Бранел своята любима и отбивал атаките на злите сили, но за жалост тяхната злоба и жестокост нараствали още повече.

В една тежка битка великан паднал убит. Доволни от постигнатото, злите стихии си тръгнали, оставяйки след себе си много руини и съсипана от скръб жена. Мъката на младата вдовица била толкова голяма, че сълзите й бликали непрестанно и се стичали по хребетите право в долчинките. Течели и се събирали в тях…

Образували се бистри езера, чистотата, на които поразявала всеки. Към мъката на младата жена били съпричастни всички живи твари, слънцето и земята. Затова до ден днешен там слънцето грее ярко, а планината не спира да плаче.

Не се знае къде е скърбящата жена, но казват, че броди тъжна по тези места, неспособна да се радва на нищо. Тя често закрива слънцето с гъсти мъгли. Покрива тялото на обичния си съпруг с бяло покривало. То е там и може да се види от много места в планината. Кръстили са го „спящият великан“, защото са вярвали, че един ден той ще се събуди отново.

Ако погледнем от много високо вероятно ще видим жената, полегнала на една страна с отворени очи, едното от които е езерото „Окото“.

Тя бавно гаснела, а мъката на баща й била неутолима.

– Татко,-промълвило умиращото дете – колко пари изразходи за мен през тези години?

През всичкото това време той бил напълно погълнат от работата си. Но сега пред настъпващата смърт на своето единствено дете, той бил силно съкрушен.

– Има ли смисъл да говорим за това? Бих изразходвал сто пъти повече, за да оздравееш.

Но момичето настоявало на своето:

– Кажи ми, искам да знам.

Най-накрая бащата се съгласил и назовал приблизителната сума, а тя не била малка.

Настанала тишина. Момичето дълбоко потънало в размисъл. Слабият глас на детето отново прозвучал:

– Татко, обещай ми, че след смъртта ми ежегодно ще даваш същата сума за други деца, които живеят бедно. Нали ще го направиш, татко?

Бащата бил много изненадан от думите на дъщеря си, но обещал, че ще изпълни желанието й.

Този равнодушен към хорската мъка човек, коренно се променил. Той бил богат, но останал бездетен. Думите на дъщеря му го накарали да се замисли над въпроса: „Какво точно трябва да правя с парите си“?

Първоначално построил една къща, а след това и още няколко, в които много нещастни сираци намерили своя дом.

Самият той станал по-добър, защото направил другите щастливи.