Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.

Веднъж пред вратата на богат дом дошъл един просяк. Почукал и помолил:

– Моля дайте ми хляб.

Стопанинът на дома му казал:

– Бог знае, че нямам хляб. Аз не съм пекар.

Тогава просякът казал:

– Дайте ми тогава парче месо или малко сланина.

– Аз не съм месарски магазин, – отговорил стопанинът.

Чувайки този отговор, просякът помолил:

– Тогава дайте ми малко брашно.

– Да ви приличам на мелничар? – попитал собственикът.

– Тогава ми дайте поне една чаша с вода, – с надежда казал просякът.

– Ти сам виждаш, че нито река, нито поток минава през двора ми.

Тогава просякът влязъл малко навътре в къщата и започнал да пикае.

– Какво правиш? – извикал собственикът.

– А за какво друго може да послужи дом, както вие казвате, в който не може да се намери абсолютно нищо? – отговорил просякът.

На перваза на прозореца в стаята на сина си една майка постви две саксии с цветя.

– Поливай ги и те ще те радват, – каза майката.

Момчето хареса едното цвете, но не и другото. Всеки път, когато поливаше любимото си цвете, то казваше:

– Колко си прекрасно! Аз те обичам!

А когато поливаше другото цвете, смръщваше вежди и казваше остро:

– Колко си грозно. Трябва ли изобщо да те поливам? Бих те изхвърлил през прозореца, но мама ще се обиди.

Минало доста време. Веднъж майката забеляза, че цветето в едната от саксиите увахва и загива.

– Какво му е станало? – обезпокои се майката. – Може би не го поливаш редовно? – попита тя сина си.

– Поливам го, както и другото, – отговори момчето.

Майката взе саксията с увяхващото цвете и го занесе в стаята си.

– Ще те излекувам, мило мое цветче, – каза ласкаво тя на цветето.

Всеки път, когато го поливаше, тя си представяше как то расте буйно и излъчва прекрасен аромат.

И веднъж …..

– Чудо! – извика майката.

Синът ѝ също се изненада. Цветето, което умрираше, бе оживяло. То бе станало красиво ….

– Мамо, какво си направила с него?

– Не знам, – отговори майката.

Само земята в саксията, знаеше тайната за възкресението на цветчето, но тя не знаеше да говори.

На върха на една висока планина седели два орела и разговаряли помежду си.

Първият казал:

– Днес видях човек, който се усети на самия край на пропастта.

– Навярно много се е зарадвал? – попитал другият орел.

– Не само се зарадва, но и благодари на Бога. Ако продължава все така, то много скоро ще останем без храна.

Не трябва ли да се намесим?

Вторият орел казал:

– Ако се намесим, ще предадем гнездата си на разрушение.

Когато една майка отивала на пазар, носела сина си на раменете си.

Веднъж край тях минала жена с кошница на главата, в която имало плодове. Детето бързо грабнало от кошницата един банан и го изяло.

Майката забелязала това, а когато някой и споменал за случилото се, тя похвалила сина си за находчивостта му.

Това поощрило детето и то започнало да извършва малки кражби и да бърка в чужди джобове. А когато детето станало мъж, нещата се влошили още повече. Порастналия син разбивал брави и обирал хората по пътищата.

Веднъж по време на обир синът на тази жена убил човек. Хванали го и го хвърлили в затвора. Убиецът изразил желание да се види с майка си преди да го обесят.

Довели нещастната ридаеща жена при сина ѝ. Тя горчиво оплаквала съдбата му. Той я помолил:
– Ела по-близо до мен.

Когато майката приближила, синът я хванал с ръце и започнал да я души. Охраната едва отървал жената от хватката му. А синът крещял.

– Тя заслужава наказание. Тя е виновна за всичките ми нещастия. Ако вместо да ме похвали, беше ме наказала, когато бях на две години и откраднах банан, аз нямаше да върша тези злодеяния и да стигна до тук.