Влади вървеше навел глава. Подритваше с крак по-големите камъчета, но на душата му бе тягостно.

Нещо бе загубил, но какво?

Пребърка джобовете си на панталоните си. Там откри гумичка, смачкана хартия от бонбон, кламер, малък пирон и дребен фъстък.

– Няма го тука, – разочаровано заключи Влади. – Сигурно съм го забравил в къщи.

И той забърза към дома, но походката му бе вяла без всякакъв ентусиазъм.

Най-странното бе, че той не знаеше какво точно бе изгубил. Не можеше дори да си представи как изглежда, но вярваше, че ако го открие ще се почувства по-добре.

Влади видя на пътя момиченце, което жално гледаше окървавеното си коляно и плачеше. Момчето се съжали над него. Помогна му да се изправи, а момиченцето му се усмихна.

Прибра се в къщи и помогна на майка си да измие чиниите, които бяха напълнили мивката.

Приятелят му го извика и той се отзова веднага:

– Какво става Гошо?

– Топката е спаднала. Дали не съм я спукал? – гласът на приятелят му звучеше отчаяно.

– Чакай ще донеса помпата и ще проверим заедно това.

Бяха достатъчни само няколко напомпвания и топката придоби нормалната си форма.

Гошо засия:

– Не е спукана! Ураааааа…..

Владо видя баба Мара с две пълни чанти и ѝ помогна да ги отнесе до третия етаж.

На връщане забеляза Мурджо, който се излегна по гръб. Владо го погъделичка по корема и долови доволното скимтене на кучето.

След това пренесе една маса в мазето с баща си и един сандък на чичо Петър до гаража му.

Изведнъж Владо усети, че нещо дълбоко в него се размърда.

И преди да разбере какво точно се случва, той се усмихна, а смехът му се разнесе звънко наоколо.

– Ето това е нещото, – възторжено възкликна Владо, – , което бях загубил.

Радостта му нямаше край и той затанцува някакъв само на него известен танц.

Борис се бе отчаял. Той бе само на двадесет и шест години, а провалите го следваха по петите.

Днес той посети стария си учител Милан Зафиров. От него бе получавал насърчение и добри съвети. Борис, още в ученическите си години, го бе приел за свой наставник.

Когато старият учител видя угриженото лице на бившия си ученик прегърна го и тихо промълви:

– Не ми изглеждаш добре. Болен ли си?

Борис поклати глава.

– Не, учителю. Тежко ми е. С каквото и да се заема търпя провал.

– Предизвикателствата и разочарованията, работят за нас, – каза учителят.

– Как така? Съвсем не ми е до шеги, – махна с ръка раздразнено Борис.

– Те са наши съработници, – продължи кротко Зафиров. – Помагат ни да се научим, да се усъвършенстваме и да станем по-силни. Преминавайки през всеки провал, ще започнеш да вземаш по-добри решения. По-бавно ще изпадаш в паника.

– Но аз не искам да се провалям, – възкликна Борис.

– Не мрази провалите и не проклинай предизвикателствата, – посъветва го Зафиров. – Приеми неуспеха и разочарованието като възпитатели, които те оформя. Прегърни ги като приятели, които ще играят важна роля в живота ти.

– Трудно ми е. Как да се справя?

– Не пропилявай ресурсите и талантите, които Бог ти е дал. Не пилей времето, което не можеш да върнеш назад.

Борис въздъхна.

– Сега съм на седемдесет, – каза Зафиров. – Съжалявам, че не използвах времето си по най- добрия начин. Искаше ми се да бях чел Библията повече, да бях се молил по-дълго, да бях науча друг език или да сърфирам, ……. Не се окайвай и не пропилявай времето си, опитвай и ако не стане пак пробвай. Не се отказвай. Бори се за мечтите си.

Ралица и Валери бяха млада двойка. Още преди да се оженят, те говореха възторжено, как ще се грижат за децата си, къде ще ги водят, с какво ще ги запознават….

Но времето минаваше, а очакваната рожба не идваше. Двамата решиха да отидат на лекар.

Той не ги зарадва. Думите му бяха много тежки за Ралица и Валери:

– Вие не можете да имате деца.

Примириха се и се прибраха. Единствено им остана надеждата, че Бог ще се погрижи и за това, както досега в живота им.

Изминаха десет години. Ралица забременя. Бременността ѝ премина леко.

Когато дойде време за раждане Валери придружи съпругата си до болницата. Вълнението им бе голямо.

Часовете в чакане се превърнаха в неочаквана безкрайност. Ралица нямаше достатъчно разкритие, за да започне самото раждане.

Лекарят се притесни и предложи:

– Ще направя кесарево сечение.

Ралица се разплака.

Лекарят се опита да я успокои:

– Аз ще направя всичко, което е по моите сили, но ще се молим, защото само Бог може да направи повече, отколкото очакваме.

Ралица, Валери и докторът се помолиха и след десет минути се роди здраво момченце.

Хубаво е, когато медик признава зависимостта си от Божията сила, защото честно казано всички се нуждаем от нея.

Минеше ли облак, бързо се изливаше или подгонен от вятъра потегляше нанякъде. В такова време никъде не може да се излезе, но Дичо и Хари се бяха събрали и както обикновено си бъбреха.

– Представи си едно обикновено тяло, – обясняваше Дичо. – Един ден левият му крак получи лека травма. Подпухва, а десният крак получава допълнителна тежест при ходенето. Това продължава, докато левият крак оздравее. Или към очите се насочва прах и ръцете инстинктивно се повдигат, за да ги предпазят.

– Разбирам на къде биеш, – усмихна се Хари. – И аз се сещам за подобен пример. Температурата на мозъка се повишава. Последва прозявка. Тя разтега челюстта, за да увеличи притока на кръв. И не само това. Предизвиква рязко вдишване, с което се охлажда кръвта насочена към мозъка.

– А сега всичко това съпоставете с начина, по който човек реагира в различни ситуации, – предложи Дичо и веднага представи своя. – Аз съм получил тежко известие. Изпаднал съм в шок от вестта. Какво ще направиш тогава?

– Ще остана с теб, докато всичко отмине.

– Вкопчваш се в мен, докато напълно се възстановя, – потрива доволно ръце Дичо. – А сега си представи, че Петър от нашия клас те е обидил жестоко…….

– Единствено родителите ти могат да те дистанцират от нараняването и да предложат по-добър изход за в бъдеще, – бързо реагира Хари. – А сега ти си представи. Тревогата ти нараства. Непрекъснато си повтаряш: “ Как ще се измъкна от тази каша?“

– Ще се намеся и ще ти помогна да се справиш с проблема, – Дичо тупна с ръка по крака си. – Нали за това съм ти приятел, да ти донеса облекчение и утеха.

– И до какъв извод стигнахме? – попита Хари.

– Във тялото всичко е така съединено, че болката на една част се усеща от всички му останали части, – отбеляза Дичо.

– А как е при хората?

– В една здрава общност людете също са чувствителни към радостите и скърбите на другите, – довърши заключението си Дичо.

– А сега си представи, че окото се опитва да скрие нараняването от ръката, – Хари предизвика Дичо за нов размисъл със ситуация, корено различна от предишните. – Какво ще последва?

– Тялото ще се изолира и нещата ще се объркат.

– Чудно ли е, че сме най-здрави, когато умишлено решим да разчитате на околните да ни подкрепят и защитават?

– Понякога се опитваме да направим същото и за тях?

Двете момчета се засмяха и погледнаха навън. Небето бе избледняло, а слънцето весело се усмихваше.

Бе пролет. Внезапно връхлетя буря. Цялото небе почерня. От време на време то бе разкъсвано от ярки светкавици съпроводени с разтърсващи гръмотевици.

Вятърът бушуваше. Поваляше и събаряше всичко, което му излезеше насреща. Дъждът не закъсня. Със силата си той не отстъпваше на вятъра.

Наоколо цареше ужасно опустошение. Мощният дъб разперил клони бе повален на земята. Предмети полузарити в пръстта бяха загубили своя облик.

Изведнъж всичко утихна. Барабанният вой на дъждовните капки спря. Вятърът подгони облаците нанякъде.

Изгря слънце. По полята заискряха цветята с пъстрите си цветове. Полегналата от дъжда трева избуя и се надигна.

Нямаше и блед спомен, че тук бе бушувала буря.

А какво да кажем за нас хората, които се сблъскваме с подобни стихии в живота си?!

Срещали ли сте някога хора, които са преживели голямо нещастие или са преминали през премеждие подобно на ураган?

Малко по малко болката им от преживяното отшумява, но вярата им пораства и те имат мир в себе си.

Бог не ни е дал лек път към Обещаната земя, но Той ще бъде до нас и ние ще бъдем в безопасност.