Това бе малко селище и хората се познаваха помежду си. Срещнеха ли се, поздравяваха се учтиво. Някой и да отсъстваше дълго време, когато се завърнеше , откриваше, че още не са го забравили.

Недялко се забърка с някаква престъпна група в големия град и заплати скъпо за това. Три години лежа в затвора.

Прибра се и на улицата срещна кмета бай Мирон.

Недялко се стъписа. Сега най-много да му каже да се маха от тук. В селището им не търпяха зложелатели и нарушители на реда, а той бе такъв. Нали затова бе зад решетките.

Кметът едва позна младежа. Недялко бе брадясал, отслабнал, а в очите му се четеше нещо гневно и язвително.

– О, здравей, Недялко! – каза кметът, като му се усмихна щедро. – Радвам се да те видя. Добре дошъл. Как си?

Недялко смотолеви объркано:

– Добре …

И продължи нататък по улицата.

Той съвсем не бе очаквал такова посрещане. …. Нещо се преобърна в него.

– Само за това си заслужава да оправя живота си , – каза си той.

Минаха години.

Недялко и бай Мирон се срещнаха в големия град. Старецът не го позна, но младежът не бе забравил бившия кмет.

Недялко го приближи, свали почтително шапката си и каза:

– Може би сте ме забравили или не сте ме познали, но ви спрях за да ви благодаря.

Възрастният мъж погледна мъжът, който го бе спрял, но така и не си спомни кой е. Отдавна се бе пенсионирал и оставил кметското място. Забравяше имена, а изглежда и физиономии.

Недялко му се усмихна:

– Когато излязох от затвора, вие ми казахте една добра дума. Не бях очаквал такова посрещане, но това промени живота ми.

За вас да поздравиш някого не е кой знае какво, но за друг това може да се окаже много важно.

Времето се бе стопли и слънцето щастливо се усмихваше на небето.

Дончо заедно с майка си излезе на разходка.

Когато вървяха край реката едно водно конче се блъсна в момчето и бездиханно падна на земята.

Сърцето на Дончо се сви. Той се наведе, взе в ръцете си пострадалото насекомо и започна ритмично с пръст да натиска телцето му.

– Какво правиш? – попита майката на момчето.

– Изкуствено дишане, – отговори Дончо, като продължаваше съсредоточено да извършва същото действие.

– О, мило мое момче, – усмихна се майката, – водното конче е много нежно. Твоята намеса няма да му помогне. Ако е още живо, може само да му навреди и дори да умре.

– О, мамо, аз съм виновен за смъртта му. Изпречих се на пътя му и то умря.

– Едва ли, – повдигна вежди майката.

– Да, но ако не бях го пресрещнал …..

– Водното конче само си е виновно. Когато лети трябва да гледа пътя, а не в смартфона си – и жената намигна на сина си.

Дончо погледна към майка си и се усмихна.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Магарето заяви на тигъра:

– Тревата е синя.

Тигърът оспори твърдението му:

– Глупости. Тревата е зелена.

Между двамата избухна спор. Не стигнаха до съгласие и решиха да отидат при лъва, той да разреши, кой от двамата е прав.

Лъвът си седеше на трона.

Магарето се поклони и бързо представи проблема:

– Ваше величество, нали тревата е синя?

Лъвът недоволно погледна към тигъра и каза:

– Да, тревата е синя.

Магарето се зарадва и предложи:

– Тигърът не бе съгласен с мен. Спореше и ме дразнеше. Накажете го.

Лъвът обяви:

– Тигърът да мълчи пет години.

Доволно от присъдата, магарето си тръгна.

Тигърът въздъхна тежко:

– Добре, приемам наказанието, но не разбирам, защо го наложихте. Тревата е зелена.

Лъвът се усмихна:

– Наистина, тревата е зелена.

– Не разбирам …., – тръсна глава тигърът.

– Няма значение каква е тревата, – лъвът с укор погледна тигъра. – Ти си храбър и умен. Не можеш да си губиш времето си с безполезни спорове, особено с магарето. Грешката ти е, че позволи да бъда занимаван с такъв глупав въпрос.

Лошо е да спориш с глупаци и фанатици, които не се интересуват от истината, а само от това, да победят с убежденията и илюзиите си.

Когато невежеството крещи, благоразумно е да замълчиш, а не да се опитваш да го надвикаш.

Запрян имаше болнична охота да спори за всичко. Няма значение за какво, важното е да се противоречи.

Бе слънчев ден и хората радостно излизаха навън. Всеки се радваше на хубавото време и се стараеше да свърши нещо по двора.

Запрян вървеше намръщен и не обръщаше внимание на никого.
От сутринта се скара с баща си и бе тръгна към свещеника, за да разреши спора, който се бе възникнал помежду им.

Без да поздрави Запрян направо попита духовното лице, което срещна в двора на храма.

– Трябва ли непременно да ходя на църква ако имам Бога в душата си?

– Ако се смяташ за верен Нему, не можеш да не посещаваш Божия храм.

– И все пак ….. – измърмори нерешително Запрян.

– Тук в църквата се извършват Божите тайнства. Господ ни дава Своето Тяло и Своята Кръв за опрощение на греховете ни и за изцеление на нашите души, – каза свещеникът.

– Да, но …, – желанието да противоречи, не бе напуснало Запрян.

– Тъй като казваш, че Бог е в душата ти, едва ли се досещаш, че душата ти е покрита с язви от греховете ти. Тя кърви. Изкривена и покварена е, но ти не усеща това.

Запрян въздъхна дълбоко и погледна с укор свещеника

– Не искаш да се вслушаш в себе си и да разбереш, че си тежко болен, благодарение на греховете си, – свещеникът продължи наставлението си. – Разбери само Господ може да те изцери, .

– И какво излиза от всичко това? – Запрян недоверчиво се взря в очите на Божия служител.

– Храмът е духовна болница и тъй като няма човек без грях, който допринася за душевното му разстройство, всеки трябва да отиде в храма, включително и ти.

Запрян повдигна рамене и си тръгна. Не успя да надделее в този спор, но следващия път може и да успее.